Не съм аз вече млад, ни още стар,
надявам се далече е смъртта ми.
Животът ми поднесе чуден дар
и този чуден дар е любовта ми.
В омая съм от нежния ти лик:
тъй млада си, тъй фина и красива.
Желая до последния ти миг
да бъдеш благодатна и щастлива.
Когато вледени ме старостта,
за теб сезонът ще е късно лято;
когато ме заровят във пръстта,
животът ще кипи у теб богато.
Понякога разгръщай моя стих –
най-нежния на тебе посветих.
Борис Мархолев, „66 сонета“, 2020
Фотография: личен архив