„Ще те водя у един приятел на обяд, страшно готви!”. Старият ми другар Цуфи ми е организирал нещо като туристическа програма с елементи на емоции.
Лондон. Някакъв типичен британски пролетен ден, в който нито е студено, нито не е. Къща, до която стигаме с влак. Едно красиво момиченце, на което му говорят на български. Казва ми няколко думи. После се заиграва с другото българче на гости. Играят си на английски
След това идва баща му. Той е човекът, който „страшно готви”. Твърди как не било вярно. Даже и сега, от престараване, пукнал някаква купа и стъклата от нея се посипали върху един от специалитетите. Чистил ги с пинсета цял следобед, но за по-сигурно нямало да го сервира. Настоявам. Докаго го ям, не попадам на нито едно стъкълце.
Пеем българска естрада, разказваме си вицове. Нахранила съм се с български чувства и превъзходна храна.
Година по-късно пак Цуфи ми праща мейл, в който пише „Можеш ли да погледнеш тези стихове и да ми кажеш дали ти харесват?”. Не обичам да правя така. Ами ако не ми харесат, какво да кажа?! На Цуфи обаче не мога да откажа и отварям файла. Спускам се като Алиса по тунела и докато разбера, съм седнала между грамадански клоунски обувки, а от ъгъла тихо ме гледа духът на бяло куче. После някакъв звън от кристален полилей, изкусно оплетен от прозрачни конци, ме праща в Последната от всичките седем стаи, в които един розов хляб е на път да се роди изпод набрашнени ръце.
След това се заигравам с дракони и един шоколадов демон, докато в един понеделнишки петък, тринадесети, душата на всевиждащото куче не се огледа в локвата и не се помоли за мен. За мен и децата ми. За мен, децата и децата на децата ми.
Накрая идва тя. Любовта. Тя е все такава, каквато си я знаем – без време, в утрото и нощите, пълна с пеперуди и сънища. Гола и похапваща. В люспите на една оранжева рибка. В някакво вино, примесено с танго и обещание за кино…
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини. Като да се въплътиш в картина и да се оставиш цветовете да те лашкат, където си поискат, а ти да се възхищаваш на въображението им. Музика има в тези стихове. Психеделичен рок, с малко Вагнер и нещо на флейта. Тишина със звън на дърпащи се плюшени завеси и надникнало слънце в отдавна неотваряна прашна стая. С пинсета подредени думи – една до друга, една върху друга, качващи се по рамената си звуци, които в миг се сриват и охкат от изненада.
Мога още много така да говоря за „Обратната страна на света”. Тази къща на стихове, която държите в ръцете си. Все така ще е. Ще говоря нелогично и на петна от думи, без форма и без старание за прилежност. Поезията ме води така. Разплита ми възлите, разплисква ми чашите, замеря ме с думи и образи, пренарежда ми смисъла, разбива ми броните. Води ме в светлото, пуска ме в тъмното, взима ми времето и часовника. Оставям ѝ се цялата. И ми е хубаво. И ми е вкусно. И нито едно стъкълце не сдъвквам в тези стихове. Само ги виждам как проблясват като светулки, скрити в празни раковини от охлюви. И чакам следващото проблясване. И следващото чакам, до безкрая.
Кос Атанас не е поет. Той е роден поет. От тези, за които нямаш думи. Както аз сега нямам. А когато думите свършат, ето тогава започва поезията.
Мария Касимова-Моасе