аз бях
жена блъсна с колата си птица аз бях жената
аз бях птицата

в чакане на себе си
сред многоточия от есенни листа
разпръснати по стълбите пред вкъщи
седя и съм в очакване на мен
да се прибера от чуждите тела
които раздавах до последно
на онези които не заслужиха
и седя на горното стъпало
а листата са пресъхнали
с всяка крачка по-нататък
измачкани като плътта ми
са след всеки край
и всеки дъх в началото
на пръсти броя
кога ще се върна сама
ще дойда на себе си
след три не сме вече две
а едно
…
задълго е тихо
ромони есента
отново съм спряла
по пътя

за локвите
в обувките ми влиза вода
като през октомври
а е проливен април
в локвите балончетата
пробват да пробият дъното
и треперят
и треперя
с мокра коса в очите
изтръпнало сърце
и затворен чадър
да ме вали
да усещам как
тъпча небето в кръглите влаги
и се прокашля отнякъде птица
да не забравям
че е пролет
че предстоя
и че въпреки всеки порой
аз съм над локвите
и многото им дъна
винаги стоя на ръба им

© Боряна Богданова, „Рамене и самоти“, 2019