Атанас Далчев: „Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.“

  17 Януари 2019, 11:04           851        0

Атанас Христов Далчев е сред най-изтъкнатите български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели.

1904 г. - Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун;

1908 г. - семейство Далчеви се мести в Цариград, където Атанас Далчев учи в местното българско училище, със започването на Балканската война семейството се връща в Солун;

1914 г. - къщата в Солун изгаря при пожар и семейството се установява в София, Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия;

 

„Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието. “

 

1921 г. - той дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“.

1922 г. - завършва гимназията и държи реч пред випуска си, в същата година е приет в Софийския университет, специалност философия;

1923 г. - публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“, заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетически сборник „Мост“, сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и вестник „Изток“;

1926 г. - издава първия си самостоятелен сборник „Прозорец“;

1927 г. - Далчев завършва педагогика и философия в Софийския университет, по време на следването си той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа, заедно с Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“;

1928 г. - публикува стихосбирката „Стихотворения“;

1928-1929 г. - слуша лекции в Парижкия университет и завършва курс за преподаватели по френски език;

 

„Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно. “

 

1930 г. - излиза от печат стихосбирката му „Париж“;

1937 г. - по предложение на Никола Фурнаджиев е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград, прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава; след завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-та гимназия; занимава се с преводаческа работа;

 

„Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре. “

 

1939 г. - жени се за Анастасия Атанасова;

1940 г . - ражда се първото им дете, Мария;

1941 г.  - назначен е за директор на I прогимназия „Христо Ботев“;

1943 г.  - ражда се синът му Христо и Далчев издава новата си книга-сборник от стихотворения „Ангелът на Шартър“;

1944 г. - по време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец; на 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви;

1945 г.  - ражда се третото му дете, Виктория;

1945-1947 г. - началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа;

1950 г. - ражда се четвъртото му дете Райна; Далчев е принуден денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство;

1952 г.  - Далчев заема поста на Радой Ралин като редактор на списание „Пламъче“.

1953 г. - назначен официално за редактор на списание „Пламъче“ през октомври;

1953-1965 г. - по време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев;

1965 г. - публикува „Стихотворения“;

1967 г. - Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата, получава „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България;

1972 г. - Носител на Хердеровата награда на Виенския университет;

 

„Героизмът съществува за другите. Никой не изглежда герой на себе си. “

 

1972 г. - излиза сборникът „Балкон“, съставен от приятеля му Радой Ралин;

1974 г. - на руски език излиза том избрани негови съчинения, преведен от поетесата Мария Петровых;

1974 г. - чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен;

1977 г. - пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов - първото му стихотворение в бял стих и последното за творческия му път;

1978 г. - Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.

 

„Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот. Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко? “

~~~

Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин. Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Фридрих Хьолдерлин, Емили Дикинсън, Исак Бабел, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал и др.

 

 

ВРАТИТЕ

Вратите, пътните врати

        на старите прогнили къщи

вий ги познавате, нали,

        от толкоз минали години;

те с шум закрехнати назад,

        когато вечер се завръщате,

ви сторват път и сякаш казват:

        — Минете, моля господине!

 

Те имат странни гласове

        и в делник, и в неделя — всекога,

от сутрин чак до вечерта

        те пеят със уста раззината,

когато ги отваряте

        и ги затваряте полека:

о, тези гласове и песни,

        познати още от детинство!

 

Вратите, мокрени от дъжд,

        изгнили от вода и зима,

гризат ги червеи безброй

        и ги оглождват ветровете;

вратите с хиляди резби —

        цветя и знакове без име —

със гвоздеи, халки и скоби,

        с ръждата като кръв по тях.

 

А снощи с всичата си мощ

        развързаната буря в мрака

ги блъсна като стенолом

        и се разпериха вратите,

и цяла нощ до сутринта

        безспир се удряха и тракаха

като криле на черна птица,

        ранена смъртно в мрачините.

 

Вратите, вашите врати

        напразно вие ги заключвате.

Вий няма никога, уви,

        да бъдете зад тях спокойни.

Когато вслушва се нощта

        и вият сепнатите кучета,

не могат те да ви запазят

        от Нея — вечната разбойница.

1925 г.

 

ПРОЗОРЕЦ

Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото:

няма вече ни пътя, ни къщите:

само бяла гора от сребро.

 

И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали?

 

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

 

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата:

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

 

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

 

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

 

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят.

И отново изникват къщята

и изплува познатият път.

1925 г.

 

ЛЮБОВ

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

1927 г.

 

МОЛИТВА

Аз не помня, аз не съм видял 
минаха ли моите години? 
Ти не ме оставяй да загина, 
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност, 
научи ме пак на простота: 
да отдавам сетния петак 
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта 
на невинното дете, което 
първите снежинки от небето 
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря 
с простите на прост неук език...
Научи ме, господи велик, 
да живея като всички хора.

1927 г.

 

ПРОЛЕТ

Изгубената пролет
ще слезе в оня час
по белите тополи,
по листналия бряст.

Ще спре една латерна
в безслънчевия двор
и дворът ще запее
с латерната ведно.

В сърцето стигнат — мигом
аз ще се отрека
от учените книги,
от тясната яка.

И отведнъж ще снема
вси свои имена,
с тях — цялото си бреме
от скърби и злина.

Ще сляза лек и весел
по стълбите запял,
и слязъл, ще се смеся
с огромната тълпа…

Цял ден ще дялам камък
в виелици от прах
и няма да узная
съмнения, ни страх.

А вечер ще ме чака
на каменния мост
жена със къдри, сякаш
увиснал черен грозд.

1928 г.

 

И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

1956 г.

 

 

коментари

Добави коментар