Борис Мархолев - Литературата е Душата, нашият допир с божественото

  03 Декември 2020, 11:27           571        0

Снимка: личен архив

 


 

Кой е Борис Мархолев? Колко лица има той?

 

Обикновен човек, влюбен в красотата на живота и поезията, скрита във всяко кътче край нас.

 

Разкажи ни повече за произхода си. Къде са твоите корени?

 

Родът ми произхожда от Калофер, но има семейни легенди, че е дошъл от далечни земи. Пра-прадядо ми – Иван Мархолев – е бил съратник на Левски, който е криел в къщата си и Ботев и е написал, „че се е учил от него на революция“. Самият той е учил при даскал Ботьо Петков – революционер, заточван в Диарбекир, избягал по пътя... Човек с интересна съдба. Двама от синовете му са генерали – Генко и Гурко. Генко Мархолев е мой прадядо по права линия. Това е човекът, пленил Шукри паша в Одрин и гонил казашките орди от Добруджа с кавалерията на ген. Колев.

 

Ти си социално ангажирана личност, с ясни позиции по различни актуални теми. Какви въпроси, сред поставяните от ежедневието ни, най-много те вълнуват?

 

Искам България да заеме своето достойно място в европейското семейство и полудявам, че това не се случва, за което вина носи цялото ни общество, разделено на фили и фоби, но и външни сили – предимно от североизток. Много просвета е нужна, за да се отърсим от столетните заблуди и поемем пътя си напред и търпение докато комунизмът – тази зловеща идеология – излезе от главите на хората.

 

Ако можеш да промениш нещо във времето, в което живеем, какво би било то?

 

Мечтата ми е да живея в една по-затворена и консервативна обединена Европа – двигател на човешката цивилизация. Това е мястото на България, възрожденската мечта на нашите деди.

 

Право и /или литература? Къде е допирната им точка? В търсенето на истината ли?

 

Правото е като решаване на логическа задача. Уви, това, което наблюдаваме днес в България, няма нищо с чистите идеи на теорията. Няма кой да изгони търговците от Храма. Истината е оскъдна.

Литературата е словото. Неслучайно пише: „В началото бе словото“. Тя е Душата, нашият допир с божественото.

Не е нужно в изкуството да има винаги истина. Илюзията, мечтата, фантазията, магията – те също имат своето място в тази територия.

 

Защо точно сега излиза дебютната ти стихосбирка „66 сонета“?

Дълго време пишех за собствено удоволствие. Малцина изобщо знаеха за това. Идеята за книгата постепенно узря. Генезисът на изкуството е интересен и странен процес – то извира от душата на твореца без да се съобразява с волята му...

 

Първата по рода си стихосбирка с авторски сонети в България – вярно ли е това?

 

Сонети в България са писани много отдавна, но жанрът не е със сериозни традиции у нас. Аз лично не съм срещал българска сонетна стихосбирка досега. Ако някой ми посочи друга, по-ранна, значи няма да е истина...

 

Къде е твоята муза? Коя е? Какво е? И защо?

 

Х-мм... Музата... Тя е вдъхновението на поета. Може да бъде човек, идея, събитие, разцъфнал вишнев цвят... Музата нашепва стиховете, които поетът записва с перото си.

 

Звучи ли музика в тази книга? Влияе ли музиката на писането ти? Коя и каква?

 

Аз съм широко скроен маниак на тема музика. От дете слушам много неща: класическа, блус, джаз, рок...

В литературата музиката е задължителна – независимо дали говорим за поезия или проза. Забелязал съм, че добрата проза винаги е поетична и ритмична. Звукът и ритъмът в литературата са като пулса на плувеца и бегача – задължителен компонент по пътя към финала...

„66 сонета“ е издържана в класическата форма на английския сонет, предполагаща задължителна стъпка и римуване. Написана е с много любов и дано читателят усети мелодията в тези стихове – тогава ще приема, че съм се справил.

 

Жената – проклятие или вдъхновение за пишещия човек?

 

Жената не може да бъде проклятие! Тя е вдъхновение! Проклятие е несподелената любов, но тя пък е родила едни от най-нежните стихове на човечеството.

Жената е като майката Природа – тя дава живот. Затова трябва да се почита и да се обича. И един съвет от мен: не се опитвайте да я разберете – мнозина, по-умни от нас, са се провалили в това...

 

Любовта ли е вечната тема в литературата?

 

Любовта е магия! Тя е нелогична, омайна и прекрасна. Винаги ще бъде тема за изкуството. Та ние я срещаме дори у животните, у всяка твар, носеща душа. Бог е любовта.

 

Човешко или божествено?

 

Ние сме хора, носещи товара на плътта, който ни притиска към земята. А душата ни се стреми към небесното. И в това вечно противоборство тече нашият живот. Животът е прекрасен. Обичайте.

 

Философският поглед над човешкия живот в книгата ти близо до реализма ли е?

 

Много често обикновени житейски случки раждат философска поезия. Преди много години, когато за пръв път четох разказите на Хемингуей, си казах: „Мамка му, дъртият Ърнест пише за неща, които всички ние виждаме ежедневно. Имаш чувството, че ти си го написал. Но го е написал той. Това е геният!“

А що се отнася до реализма като течение в изкуството – това не е моята територия. Поздравяваме се с кимване, но не си говорим...

 

Вярваш ли, че ще успееш да достигнеш до читателя с това, което пишеш?

 

Ако не вярвах, нямаше да се реша да издавам. За изкуството е нужно време. Доброто, вечното остава, мимолетното се забравя. Изкуството не е състезание. Веднъж създадено, то заживява собствен живот. И неговите пътища са неведоми.

 

Майсторство или вдъхновение е нужно, за да създаваш сонети през 21-ви век? Или смелост?

 

Майсторство е нужно за всяко творение. А без вдъхновение, по-добре да не се опитва дори. То е душата на творбата. И няма ли го, не можеш да излъжеш никого.

А смелост е нужда в битките и състезанията. В изкуството смелостта води до кич, ако авторът не е талантлив, или до шедьовър, ако е гениален...

Битката винаги се провежда в душата на твореца. Пенчо Славейков чудесно го е описал в поемите си за Микеланджело и Бетховен.

 

Преводите на Шекспир ли те подтикнаха към създаването на авторските ти сонети?

 

Определено. Когато преведеш 154 сонета (че дори и малко повече, защото книгата съдържа и сонети, невключени в каноническата бройка от 154, а в други издания), ти започваш да мислиш в ритъма и формата им. След това често се връщаш неволно към нея. Но не всеки стих може да се представи в сонет. Сонетът не е проста рамка. Има си канони. Това е висш пилотаж. Темите трябва да бъдат изящни и възвишени. Не съм почитател на изкуството за масите (по Ленин) или поп-арта (роден в Америка). Затова често избирам сонета.

 

Разкажи ни малко повече за авторите, които превеждаш в момента. Кого от тях би препоръчал на читателите?

 

Това е една безкрайна тема. Книгата, което подготвям, е с идеята да представлява една своеобразна антология на англоезичната поезия, включваща англичани, ирландци, шотландци, уелсчани, американци. Мнозина от авторите (а те са около 50), дори не са превеждани на български до момента. Преведох и много нови за нашия българоезичен читател творби. Възможно е, разбира се, хората да са ги чели в оригинал. Но с превода на български те ще достигнат до по-широк кръг любители на литературата.

Антологията започва още с предшекспирови английски класически автори: Спенсър, Сидни, Дениъл, Дрейтън и стига до автори с непогасени авторски права (70 г. от смъртта), последният от които е (засега) Буковски, починал през 1994 г. Тоест, модерни поети от втората половина на 20 в.

Има няколко напълно непознати за широката публика женски имена: Лазарус, Финч, Филипс, Робинсън... В книгата ще има непознати за читателя знакови творби в англоезичната поезия, както и нов превод на някои известни шедьоври.

 

След „66 сонета“ какво ново да очакваме от Борис Мархолев – преводи или авторски текстове?

 

Намеренията ми са първо да издам преводната книга, за която говорихме, стига уреждането на авторските права да не забави издаването, а след това да представя още няколко авторски стихосбирки, за които отдавна имам материал и сборник разкази.

 

Най-важното при превода на поезия е...?

 

Доброто владеене на родния език, на който превеждаш и поетична дарба, защото поетическият превод е едно „ново“ произведение.

 

Най-важното за пишещия човек Борис Мархолев е...?

 

Красотата във всичките ѝ форми... И любовта. Човешката и универсалната любов.


Въпросите зададе Ива Спиридонова.

 

коментари

Добави коментар