Боряна Богданова: Ако нямаше самоти, нямаше да знаем колко е хубаво да липсват

  04 Март 2020, 19:43           1125        0

Снимка: Памела Радева

 


Коя е Боряна и коя – Бри Анна, какво ги събира и какво ги отдалечава?

Бри Анна е онази, която Боряна понякога се срамува и дори се страхува да бъде – слаба и чувствителна. Събира ги фактът, че са един и същи човек, а ги отдалечава това, че Бри Анна може да си позволи да е по-откровена, защото е измислена, което е наистина освобождаващо.

„Асоциален екстроверт и социален интроверт.“ Може ли да влезем по-конкретно в темата?

Определението ми хрумна, когато за първи път чух понятието „амбиверт“ и което мисля, че ме описва най-точно. За мен това е личностен тип, който винаги е в състояние на „между“. Тогава човек е и двете едновременно, но едното избутва с лакът другото и за малко показва глава над водата. После се разменят.

Открихме твои стихотворения и статии в популярните платформи Liternet, GoGuide и Vibes. Къде още би искала да публикуваш и какво? 

Иска ми се да видя свои стихотворения в „Литературен вестник“ например.

Пожелаваме ти го от сърце! Притежаваш доста посещаем творчески блог, какво научаваш от хората в него?

Напоследък не публикувам толкова много в блога, колкото в страницата във Фейсбук. А там забелязвам, че хората предпочитат да четат за любов, но обикновено такава, която или е приключила, или не е имала шанс да се роди.

Освен че пишеш, също и пееш. Разкажи ни за музиката ти.

След около десетгодишен период на не-пеене, преди близо две години реших да си направя канал в YouTube за кавъри, който да ми помогне да преодолея притеснения от различен характер и където да намеря отново онази част от себе си, която бях затворила за музиката. А тя е важна. Запознах се и с талантливи хора, с които имах радостта да пея на една сцена. И се надявам това да е началото на път, по който освен думи, върви и мелодия.

Литературата – какво носи и какво отнема?

Тя е необятна. Дава ни хоризонт, който погледът иска да погълне, но така и не успява да обхване напълно. И колкото повече се опитва и по-бързо се движи, толкова по-широк става светът. Както и смисълът. В това е красотата и богатството и́. Не мисля, че ни отнема нещо, макар че често губим връзка със „сега“, докато четем. Но имаме нужда от това, за да успеем да забравим, след което да си спомним. И после да видим всичко по-ясно.

Защо думите ти имат бодли? Използваш това като метафора или е реалност?

Защото може малко да заболи от онова, което имат да кажат. Рядко по тях има захар, по-скоро са остри и горчиви.

Можеш ли ни покажеш къщата, в която живее поезията ти. Отворени ли държиш вратите и прозорците в нея?

В къщата на думите става течение, защото винаги има някой, който си е тръгнал и е оставил вратите и прозорците отворени. Така обаче по-лесно може да се влезе и вътре да се настани нещо топло и трайно.

Според теб, живи ли са думите, веднъж написани, имат ли свойството да се променят? А променят ли теб?

Дори и написани вече, думите са като лук, който се опитваш да обелиш – имат пластове и много животи и говорят по различен начин на всеки, който ги чете. Те могат да те разболеят, но могат и да те излекуват. Казват, че зависи какво ще им позволиш. Случвали са ми се и двете. И истината е, че това не зависи от теб именно защото са живи.

Къде се срещат МЕН и ТИ?

Могат да се срещнат в едно изречение, в един дом, в разстоянието между хората или пък никога. Но най-хубаво е, когато са едно до друго между два чифта преплетени пръсти и образуват кръг. Това е щастие.

Кои са НИЕ? Стихосбирката ти за тях ли разказва?

В стихосбирката „ние“ е нещо общо, което е съществувало преди, но е останало там. Тя е за хората, които са си отишли и липсват, но едновременно с това са останали тук под една или друга форма. Въпросът е колко дълго ще ги помним и кога е нужно вече да спрем.

САМОТИТЕ ли тежат на човешките рамене и защо са толкова много?

Те могат да тежат на всяка част на тялото – на раменете, върху миглите и по стените на сърцето – и да се крият във всеки ъгъл на душата. А са толкова много вероятно защото ако нямаше самоти, нямаше да знаем колко е хубаво да липсват.

Човекът липса или присъствие е?

Той може да бъде и двете, но зависи за кого. Изборът често не е негов. А когато човекът е в края на живота си, липсва за всички, но може да бъде и присъствие, ако те пожелаят той да продължи да живее по различни начини у тях.

А на теб какво ти липсва и какво ти е в повече?

Може би ми липсва това прозорците на къщата да пропускат повече светлина вътре и слънцето да е застанало по-ниско. А това означава, че сенките, които се образуват по пода, все още са в повече.

И накрая - най-скъпото за теб стихотворение от дебютната ти книга е?

Трудно ми е да избера най-важното за мен, тъй като всички са ми скъпи. Но ще посоча най-дългото и класическо от всички, което е начало на стихосбирката и край на нещо друго по-лично:

 

Анатомия на сблъсъка

Аз мога да си подаря борба,

когато друго нищо не остана

и срещу всичко, с оръжие в ръка,

което мразя в тебе, ще застана.

Оставащото между нас ще бъде анатомия

на сблъсъка на нашите забравящи тела.

И друго няма – само моя територия

и спомена, че слаба преди тебе съм била.

Катастрофата се случи във сърцата ни

между моето, което още биеше за теб,

и твоето – то само̀ реши съдбата ни –

да спре за мен, да се превърна във поет.

Но това е тежка дума с толкова очаквания,

за мене буквите са просто мощен способ

след края ни и всичките разплаквания

над морето от сълзи победно да ме носят.

Думите са хладното оръжие в тази война

между ръцете ни, които се разплитаха.

Написах те и вече съм свободна от тъга –

телата ни едно от друго си отидоха.


 

коментари

Добави коментар