Бояна Авджиева: "Ние сме просто хора и се издигаме над земята само колкото сцената позволява."

  29 Октомври 2019, 09:45        0

Снимка: Светослава Мадарова

 

Бояна Авджиева е родена през 1995 г. в град София. Дъщеря е на Александър Авджиев, популярен български журналист и телевизионен водещ. Още от съвсем малка, тя пее в „Бон-Бон”, по-късно става водеща в предаването на вокалната група, излъчвано по Българската национална телевизия, като паралелно с това посещава детска актьорска работилничка  „Хлапетата”, с ръководител Ганета Атанасова-Ганди. На седемгодишна възраст е приета в НУКК – Национален учебен комплекс по култура (известен и като Италиански лицей) и се обучава там до осемнайсетгодишна възраст. През годините се е занимавала с класически балет, народни, бални танци и различни изкуства. Междувременно посещава Младежка театрална формация „Студията“ в Народно читалище „Славянска беседа” и по този начин се запознава с театъра. След дипломирането си в НУКК е приета в НАТФИЗ, дипломира се в класа на проф. д-р Атанас Атанасов и още на 24 години се сбъдва най-голямата и́ детска мечта – участие в мюзикъла „Чикаго”. От тази година преподава актьорско майсторство на деца в Младежка театрална формация „Студията".

Участва в постановките „Магьосникът от Оз“, „Глупаци“, „Ателие“, „Хора с куфари“, „Ние, духовата музика“, „Papas in motion”, „Принцеса Мирабела“, „Чикаго“.

 

Каква е историята на името ти?

Казвам се Бояна, защото родителите ми са били против традицията децата да се кръщават на роднини. Мисля, че Бояна е най-красивото българско име. А Авджиеви са стар род, доколкото знам, според „легендата“, още по турско време, един мой прадядо се славел с ловджийските си умения и веднъж се хванал на бас с някакви турци, че можел да уцели с пушката си всичко, независимо от разстоянието. И взел, че уцелил феса на турчина. Затова започнали да му викат Авджия, което на турски език означава „ловец“. 

С какво не успяваш да се разделиш от детството си?

С детето, което бях тогава.

Как едно момиче расте в семейство като твоето?

Ами, зависи в какво отношение. Ако става въпрос за популярността на баща ми, аз я осъзнах много по-късно. Никое дете от площадката не ми е казвало: „Голям фен съм на баща ти и на „Добро утро“!“, ние гледахме само „Смърфовете“, които той пускаше в един от блоковете на предаването. Чак сега повечето хора ми споделят своите адмирации към него, сякаш аз бих могла да му ги предам. Много е странно. Непознати ме намират във Facebook и ми пишат дълги писма за него и колко много са го обичали, без дори да го познават лично. Радвам се, че още го помнят. Растях обградена от хора, работещи в телевизията, лица от политиката, хора на изкуството и т.н. Всички те - бохеми, купонджии, с млад дух, а някои, за съжаление, си останаха и вечно млади… Сега купонът леко е замрял, доста хора го напуснаха. Много бих искала в скоро време да го оживя с мои си малки, сладки попълнения в семейството, ако е рекъл Господ.

фотографии: личен архив

 

Откога сцената за теб е част от пътя?

Откакто се помня. Не ме бива в нищо друго кой знае колко много. Само в дванайсети клас лъжех всички, че ще уча ядрена физика някъде на север. Дразнех им се, че вечно ме питаха „И сега – какво?“. Смешното е, че ми вярваха. 

Танцът?

В първи курс най-любимият ми етюд в НАТФИЗ се казваше така. Бях марионетка, която се откъсва от своите конци и изтанцува последния си танц преди да се разпадне. И при мен малко така се получи с танците. Сега танцувам в мюзикъли, което е повече от прекрасно, защото, когато на 12 годишна възраст ми казаха, че имам сколиоза, вярвах, че съм се простила с танците. Радвам се, че не стана точно така.

Музиката?

Не мога без нея – тя е като саундтрак на живота ми, колкото и банално да звучи.

Литературата?

Всъщност, това не е нещо, което изтъквам, но съм голям книжен плъх. Толкова обожавам книгите, че започнах и аз да пиша. Още докато бях ученичка, в един период от това време, много се бях зарибила по писането – изписвах цели романи. На никого не съм давала да ги чете. Не знам защо. Може би някой ден ще го направя, надявам се. Любимата ми книга е „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг. Който не я е прочел – да седне и да започне да я чете.

Театърът?

Театърът и всички в него се превърнаха в моето семейство.

фотография: Ивелина Чолакова

 

„Спаси ме“?

Ами, това е музикален клип, в който участвах преди време. Песента е на Стан Стефанов и моята приятелка Виолина Доцева, с която сме от класа на проф. Атанасов. Участвала съм досега в подобни проекти, като последният е музикален клип на британската поп група Oh Wonder, която е доста популярна на запад. Клипът с песента би трябвало да излезе скоро.

Кое те мотивира да създаваш красивото, съзнавайки, че то е за другите хора?

Именно това, че съзнавам, че го правя за другите хора.

Кой те подкрепя във всяко начинание? Откъде идва силата ти?

Това е малко тъжно. Подкрепа съм получавала много от най-важните за мен хора. Но силата ми идва от това, че колкото и невероятно да изпея песен на концерт или да изиграя роля на сцената, и дори да танцувам с цялото си сърце и душа, никога няма да е толкова божествено виртуозно, че да стигне до небесата, за да го видят онези, които никога няма да присъстват в залата. Ние сме просто хора и се издигаме над земята само колкото сцената позволява. Затова аз всеки път се опитвам да я надскоча и се надявам, че поне мъничко успявам.

„Магьосникът от Оз“ и детската публика?

Технически това беше моят дебют като непрофесионалист, разбира се, защото бях едва на 17. Децата са най-искрената публика. Изпуснеш ли им вниманието, те няма да ти го простят. Обичам да играя за деца, защото ако си върша работата добре, ги правя истински щастливи.

Защо не си „разглезената принцеса Мирабела“?

Защото това е просто образ. Макар че тя изскача от мен и в живота ми от време на време. Ей така – да разбуни малко духовете.

Оптимист или песимист?

Анархист.

Какво остави НАТФИЗ само за теб?

Само за мен? Нямам представа. След време сигурно ще разбера. Сега знам, че ме събра с едни от най-прекрасните хора, които са стъпвали в тази Академия – Клас 5х5.

„Студията“?

Е мястото, което ме „роди“. Моят втори дом. Сашо Беровски, Диана Досева, Светльо Добрев и Гого Антика – дължа им всичко. Самият факт, че сега ме взеха да преподавам редом с тях в същата студия,  е  повече от чест за мен. А в годината, в която постъпих за пръв път, бях на 16, попаднах сред също толкова невероятни таланти, приятели и понастоящем мои колеги, от които научих много. Имаме невероятни спомени заедно. Бях толкова щастлива сред тях.

За какво мечтае Бояна на сцената? А когато не е на нея?

Изобщо, си мечтая за много любов.

Киното?

Е друга моя страст, с която тепърва ми предстои да се забъркам, надявам се.

Любовта?

Нещо не ме среща. Не я знам точно каква е. Рев, объркване, отдаденост, желание, страх, грижа, емоции и всичко там друго? Не знам, твърде сложно ми се вижда, самите хора го правят по-сложно. Затова аз си казвам, че за мен любовта е просто да зашия копчето на ризата му, ако падне. Досега за никого не съм го правила, тъй че, щом го направя, ще знам, че това е моята любов.

Какво не са те питали досега?

Ще се омъжиш ли за мен?

фотография: Светослава Мадарова

 

 

 

 

коментари

Добави коментар