Десислава Грамадникова: "Всяка история е добра, ако има на кого да я разкажеш."

  19 Януари 2020, 09:44           902        0

Снимка: личен архив

 

Коя е Десислава Грамадникова? Разкажи малко за себе си. – Знаеш колко не обичам да говоря за себе, а веднага с този въпрос започваш! Ако попиташ хора, които ме познават, ще чуеш много разнопосочни отговори. Един ще ти каже, че съм фотограф, друг ще твърди, че пиша истории. Някой ще спомене, че обичам децата и съм най-милия човек на света, а вероятно цяла група ще се опита да те убеди, че съм тъжна, мрачна и неприветлива. И всички ще са прави. Що се отнася до мен, ще ти кажа само едно – луда съм и тази лудост ми помага да се справям.

Фотография и литература или фотография или литература? Е, защо ме питаш това сега? Разбира се, че и двете. За мен това са двата начина, по които виждам различността наоколо. Двете страни на моята монета. И без тях ще ослепея.

Защо събираш думи и кадри, защо точно те разкриват света пред теб? – Събирам ги, защото по призвание съм си събирач, и както беше казал някой  -  „работа като всяка друга”. Макар че, по същата логика можех да събирам плетени чорапи и захарни петлета. Истината обаче е, че не мога нито да плета на пет куки, нито да вая фигурки от захар. Всеки намира себе си в различни неща и това му е хубавото.

Коя си ти в редовете си и коя зад обектива?  – В редовете съм онази, която нарежда живота на героите си и се разпорежда със съдбите им. А зад кадър съм леличката с червена коса, която кара децата да се плезят и да не стоят мирно за снимка.

Работиш с деца. Какво още разбираш в срещите си с тях? – Общуването ми с деца е най-големия подарък от съдбата. При всяка среща разбирам защо „преди да дойдем, мама каза на тати да не говори глупости и да се усмихва на снимките”, имам представа как „онова зеленкото боди на цветчетата ми е за пране и затова сега съм с бялото, което пак е хубаво, ама не колкото другото”, знам, че „госпожата в детската градина се кара много, обаче и много ни прегръща”, и че „го харесвам тоя Калоян, ама той все ми дърпа косата и ми вика лигла”.  

Откъде виждаш света по-завършен – през очите си или през сърцето? – С всичките си сетива и с цялото си същество гледам света. С очите виждам едно, със сърцето друго.

Какво наблюдаваш най-продължително? Умееш ли да съзерцаваш? – Съзерцанието е едно особено състояние на ума. Гледаш, гледаш… и се отнасяш нанякъде. Никога не се уморявам да наблюдавам водата. Имаше един период в живота ми, в който денонощно снимах вода. Оттогава ми останаха поне 100 000 кадъра и онази любов към водата, която никога няма да отмине.

Оказват ли влияние върху писането ти прочетените книги? – О да, разбира се! Дали ще препрочитам стари детски приказки или ще се усамотя със стиховете на Дебелянов, всички думи ми влияят на начина, по който пиша.

Къде, освен в студиото си, намираш точните кадри? Или те намират теб? – Честно да ти кажа напоследък все по-рядко снимам извън студиото. А за добрите кадри нямам нужда от снимачна техника. Те са проявени и архивирани в ума ми. Това ми е достатъчно.

Динамичността в живота ти е очевидна. Къде почиваш? – Чудесен въпрос! Почивам пред монитора, като имам право да избирам между две дестинации. Или обработващите програми за изображения или белия лист. Извън шегата, ако намеря време (обикновено това са три-четири дни в годината) почивам там, където мога да остана сама или със съпруга си.

Как семейството ти приема всичко, с което се занимаваш? – Е, за това трябва да ги попиташ тях. Подкрепят ме на сто процента, макар че понякога им причинявам голям дискомфорт. Да ти кажа, излязоха доста кораво семейство.

Имаш ли определение за добра история? – Всяка история е добра, ако има  на кого да я разкажеш и кой да те чуе.

Пловдив е магнетичен град. Помага ли за вдъхновението ти? – Да помага?! Та той е самото  вдъхновение! С него съм неразривно свързана. Обичам да казвам, че когато съм далеч от Пловдив астмата ми се обостря. И това е истина. Както е истина и че не мога да пиша на друго място. Опитвала съм много пъти, но не се получава.

Реалност или въображаем свят? Границата между двете? – Реалността доста често ме плаши и обърква. То пък сега, като се замисля и въображаемият ми свят не е много розов. Но ние не можем да живеем нито само в единия, нито само в другия. Аз, например, доста често се засилвам и прескачам оградата. Границата вероятно са сънищата ни, не знам.

Защо точно сега се появява „Събирачът на думи”? – Точното време, точните хора.  Всяко нещо, което трябва да ни се случи, си седи в пространството и си чака искрата, за да пламне. А веднъж огънят разгори ли се… връщане няма.

Героите ти са изключително живи и колоритни, кои са те всъщност? – Идея си нямам кои са тия хора, честно. Стоят ми в главата докато не ги разкажа, а после си тръгват.

До кого са адресирани посланията в дебютната ти книга? – Е, чак пък послания…  Всъщност това, за което пиша, го казвам най-вече на себе си. Понякога плача с героите си, друг път се смея. Вероятно самата аз имам нужда от някои от техните качества – смелост, търпение, състрадание. Знам ли…

Коя е думата, която не би искала да видиш захвърлена от хората? – Никоя дума не заслужава да бъде изхвърлена и забравена. Може би най-много би ме заболяло от ненужните „мечти”.

Кой е „Събирачът на думи”? – Не стана ли ясно вече? Изхвърлѝ си думата на необособено за целта място и ще видиш как веднага ще дотичам.

Какво предстои? – Винаги предстои най-хубавото. И в момента го виждам така – купища довършени истории (защото имам навик да не ги довършвам веднага) и папки, пълни с добри снимки. Да се събудим утре, пък ще видим какво ни е приготвил денят.

 

коментари

Добави коментар