Йордан Стубел е български писател, чиито най-популярни произведенията са за деца. Истинското име на автора е Йордан Иванов Бакалов, роден е на 19 февруари 1897 г. в град София. Издава първите си стихотворения още в ученическите си години. Продължава обучението си в Софийския университет, специалност „Право“. По-късно започва да пише във вестник „Български воин“ и списанията „Сила“, „Листопад“, „Ек“ и „Златорог“. В списание „Златорог“ е поместен внушителен обем от поезията му – над седемнадесет поетични цикъла. От 1917 г. до 1923 г. пише материали във вестник „Българин“, в които особено впечатление прави неговото чувство за хумор. От 1930 г. заедно с Георги Константинов и Никола Фурнаджиев са редактори на елитния литературен седмичник „Съвременник“. През 20-те години в творчеството на Стубел изпъкват символизмът и фолклорно-приказните мотиви, които са основа в стихотворенията му. През 1925 г. е отпечатана първата му стихосбирка – „Съдба“. Открояват се стихотворенията, които са посветени на любовта между него и поетесата Дора Габе. Паралелно с любовната лирика в книгата, присъстват фолклорната образност и тенденцията към „опредметяване“, която той поставя като акцент в следващия си проект – „Сиротински песни“. В него разполага циклите „Сиротински песни“, „Шуми Марица“, „Дим“, „Златната река“ и „Нощен път“. След излизането на тази книга, Йордан Стубел пренасочва изцяло темите, за които пише и отдава цялото си внимание върху поезията за деца. Тогава той приема псевдонима Стубел. В края на 30-те и през 40-те години писателят издава народно-религиозни песни, народни приказки и стихове за деца. По това време работи в литературно-художествения отдел на Радио София.
Заради поетичните си позиции, които излага в списание „Златорог“ е обвинен от марксистите във формализъм, а след 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд. По време на едногодишния си престой в затвора, се разболява от туберкулоза, освободен е след изплащане на глоба от 1000 лв.
След настъпилите политически промени в страната след края на Втората световна война, настъпват такива и в сюжетите на детската литература. Йордан Стубел продължава да създава детска поезия, в която макар и да се отличават нови внушения, не го откъсва от неговата основна идея за идеалите, на които е подвластно творчеството му през всичките години – труд, обич, родолюбие, възпитание и образование, хумор и сатира. Неговата библиография в периода 1925 – 1952 г. надхвърля четиридесет стихосбирки и книги за деца. Умира на 30 декември 1952 г.
Да си припомним няколко негови стихотворения:
БАБА И ДЯДО
Баба сладка кашица вареше,
столчето й дъбов желъд беше.
Ала как се желъда търкули,
клекна баба и очи опули,
та събори още и гърнето.
Два дни близа лакомо прасето.
Викна баба като луда Яна:
- Тичай, дядо, каша не остана...
Чу я старо-харо отдалече,
от гора зелена се довлече,
ядом гледа и със яд мърмори:
- Мари бабо, пак ли пакост стори?
Желъд ли е столче за седене,
малко не помисли ли за мене -
че ще бутнеш със крака гърнето?
Или каша готвиш за прасето?
- Що съм крива, дядо белобрадо,
като ходиш весден с вакло стадо,
та не мислиш, че на твойта баба
на три крака едно столче тряба.
Крива ли съм - счупи се гърнето.
Да сме живи, да гоим прасето...
ВРАБЧОВАТА МЪКА
- Добро утро, врабче сиво!...
Що си днеска мълчаливо,
неопрано, неумито,
пък отгоре и сърдито?
Дали гъста мъгла сипна,
дали мравчица те щипна,
или едър лешник свари,
че те клъцна и удари?
- Що ме питаш, що ме маеш,
нали виждаш, нали знаеш -
житце нямам във хамбара
ни трошица за попара.
А пък зла се зима кани
по ливади и поляни
и не зная що ще чина
с тая гола перушина...
КОС И МЕЧЕ
- Мече, мече, малко мече,
де отиваш? - кос му рече. -
Де така по тоз дъждец?
Пак ли тръгна за медец?
- Косчо Босчо, та не чу ли?
Едър лешник се търкули
и ме викна на игра
във зелената гора...
Ще бера с роса росени
сладки ягоди червени,
крушки вкусни и узрели
като злато пожълтели,
и да търся татко, мама,
че ги вкъщи още няма...
