Дяволът носи праВда

Борислава Манова

12.00 лв

ISBN: 978-619-7456-33-2

Наличност: на склад


    Добави в количката




ДЪЖД

 

Жената, мили, е стихийно бедствие.

Дъх лава. Съд, прелял от гръм и мълнии.

Новела без причина и без следствие.

Целунеш ли веднъж –

ще те погълне.

 

Но да покълне нищичко не може

в подобен климат. Лятото залязва.

Той има нежна,

снежнобяла кожа.

И твърде, твърде склонна към белязване...

 

Но що за свят е,

в който само дамите

заслужили са нежност и закрила?

Нима не мога да превържа раните?

Нима е лека обич не по силите ми?

 

Ще бъда дъжд. Ще шепна във градината.

В стъклата ще съм утринна роса.

Ще галя сред чаршафи от коприна

с дантели мека кожа

и коса.

 

Знам, навилнях се. Наводних. Увлякох се.

Изкорених дървета. Но сега

желая стряха. Мир. И дом.

Наплаках се.

Огнище. Чай без захар. Без тъга.

 

И нека нищо не остане под небето ни,

освен дъха на тих, проливен дъжд...

Като светкавица над мен да светиш

и да не ти омръзва да си мъж!

 


Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси. Тази разходка из времето и пространството е опит да докаже не само на себе си, но и на нас, че след живот без туптящи сърца, безкрайно лутане, превързване на пробойни рани с плач и лицемерни обети е неизбежно да не стигнем някъде. Независимо дали Вегас, Хавай или Хавана. Декорът не винаги е място. Понякога тук и сега е невидимо, усеща се само отвътре. Неизбежно е да не си представяме фетиши, сцени, бойни полета, картинни платна, начала и завършеци, но не те диктуват ритъма на живота. Те носят свят от черно до бяло. Такава е правдата на дявола – „влачим сенките със себе си“. А цветът е в човека. Ако знае как да обича. И неизбежното преоткриване е да обикнеш отново, в празнотата на настоящето. Само така може да падне завесата, скрила онова, което мислим за чуждо клише – че любовта чака на една ръка разстояние, че цял живот е пред очите ни, че ние я отдалечаваме, извървявайки ненужно много стъпки по чужди улици, високи стълбища и стръмни нанадолнища. Които обаче ни отдалечават от днес с теб, от днес до теб, от днес в теб. Отдалечават ни от тази любов въпреки и преди всичко, отвъд мястото, времето, извън тялото, дори любовта – некрасивата, отричаната, „две сходни части / на сбъркано цяло“. Тази, която не е пропаганда, а която ни кара да се чувстваме като малки богове.

Настоящето не е ад, но бихме могли да го превърнем в такъв мизансцен, ако не различим всяко свое камъче в него „по пътя към вечното лято“. Настоящето е „с теб да се шляем до края на пътя, / и да попиташ: /„Оттук накъде?“


Симеон Аспарухов