„Дяволът носи праВда“ – неизбежното „Оттук накъде?“

  16 Ноември 2020, 16:22           271        1

Снимка: Библиотека България

Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси. Тази разходка из времето и пространството е опит да докаже не само на себе си, но и на нас, че след живот без туптящи сърца, безкрайно лутане, превързване на пробойни рани с плач и лицемерни обети е неизбежно да не стигнем някъде. Независимо дали Вегас, Хавай или Хавана. Декорът не винаги е място. Понякога тук и сега е невидимо, усеща се само отвътре. Неизбежно е да не си представяме фетиши, сцени, бойни полета, картинни платна, начала и завършеци, но не те диктуват ритъма на живота. Те носят свят от черно до бяло. Такава е правдата на дявола – „влачим сенките със себе си“. А цветът е в човека. Ако знае как да обича. И неизбежното преоткриване е да обикнеш отново, в празнотата на настоящето. Само така може да падне завесата, скрила онова, което мислим за чуждо клише – че любовта чака на една ръка разстояние, че цял живот е пред очите ни, че ние я отдалечаваме, извървявайки ненужно много стъпки по чужди улици, високи стълбища и стръмни нанадолнища. Които обаче ни отдалечават от днес с теб, от днес до теб, от днес в теб. Отдалечават ни от тази любов въпреки и преди всичко, отвъд мястото, времето, извън тялото, дори любовта – некрасивата, отричаната, „две сходни части / на сбъркано цяло“. Тази, която не е пропаганда, а която ни кара да се чувстваме като малки богове.

Настоящето не е ад, но бихме могли да го превърнем в такъв мизансцен, ако не различим всяко свое камъче в него „по пътя към вечното лято“. Настоящето е „с теб да се шляем до края на пътя, / и да попиташ: /„Оттук накъде?“

 

ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

Борислава Манова

 

Мисля, че всичко ще бъде наред.

Откъде зная ли?

Просто го зная.

Ала не днес. 

Или не най-накрая.

Не постоянно. И не занапред.

Не на тропически плаж. 

Под венчило.

Не зад кормило

към нови земи.

Не на воаяж. 

Не през огън и киша,

не даром свише.

А тука. 

Сами.

Бродим по пътя към вечното лято.

Ала виж, времето прави завой.

Кой ще ме топли тогава, когато

залезът дойде? 

Как кой?

Ами той!

„Що е щастие?“ – питат ме смъртните.

Този въпрос е за мен демоде.

С теб да се шляем до края на пътя,

и да попиташ: 

„Оттук накъде?“


Симеон Аспарухов

 

коментари

Добави коментар

Нина Беровска19.11.2020 г., 20:04 ч.

Удивителна книга,която вълнува и предизвиква.Поетически диалог с читателя за истината,която обикновено не признаваме.Много човешко...