Иван Вакрилов - Облакът

  13 Август 2018, 09:06           132

Сто години да се катери човек по върховете и да наднича из деретата и поляните, пак няма да види Мамин дол.
Това е, защото селото е малко опако – когато околните върхове са покрити с облаци, няма как да го зърне, а ако горе времето е ясно облаците са затиснали Мамин дол. Единственият начин е да иде до там – след часове катерене по черен път, който послушно следва извивките на Реката. И тъкмо когато се е отчаял и е загубил броя на завоите, да се спъне о първата маминдолска къща, зад плета на която втренчено го гледа баба Кондовица. Разправят, че тя седи там, на стъпалото пред къщата, откакто съществува селото, ама това не е много за вярване, защото баба Кондовица не изглежда на повече от сто години.
Някои му викат село, други – махала, а самите маминдолци никак не му викат, защото си е тяхно място и си го знаят без разни там имена и титли. Ако срещнеш по пътя маминдолец и го попиташ къде отива, обикновено казва „У мамини”. Тоест, запътил се е към Мамин дол. Хората по другите места, като се заселят някъде, оглеждат се и започват да кръщават всичко наоколо – реки, върхове, долини – всяко нещо се сдобива с име, та да не стават грешки и всеки да си знае мястото. Щом си от Оризари значи не си от Сборище, а ако вървиш надолу по Блягорница стигаш до Шивачево, а не в Бинкос например. Тези полезни географски изобретения са напълно пренебрегнати от жителите на Мамин дол – реката, на чийто завой е селото, наричат Река, а ако искат да кажат на коя поляна пасат овцете в момента, просто казват Поляната и посочват с ръка. Иначе хората си имат имена, помнят ги и като повикаш някого по име, обръща се.
Нищо интересно няма в Мамин дол. Веднъж или два пъти в годината, обаче, монотонният живот на селото излиза от коловоза, обърква се и тече ту напред, ту назад, а понякога и в кръг, а хората подскачат като шикалки в полудялото време и не могат да си намерят място. Това е когато дойде Облакът.
Тази година Облакът дойде призори един ден в края на май.
Бончо, голямото жълто куче на Динко Зарзалов, се събуди рано с лошо предчувствие. Излезе на пътя пред къщата, отъркаля се в прахоляка, като подритваше с крака във въздуха, след това се обърна по корем, сложи глава върху предните лапи и се загледа към балкана. Развиделяваше се и след малко кучето видя иззад Върха да се надига нещо бяло и плътно. Облакът се плъзна бавно надолу, като сякаш изяждаше всичко пред себе си и се насочи към Мамин дол. Бончо скочи на крака и понечи да излае, но от гърлото му не излезе звук. Разтревожен, той се завъртя няколко пъти около себе си и хукна надолу по пътя.
Вътре в къщата Динко се събуди тъкмо когато Облакът с тихо примляскване глътна кошарите и старата баня и се насочи бързо към смесения магазин. И докато Динко търкаше очи, седнал на ръба на леглото, Облакът нахлу в стаята и го катурна обратно с такава сила, че той се стовари право върху спящата си съпруга. Изпод завивката надникнаха едрите ѝ бели гърди и жената, без да отваря очи, ласкаво промърмори:
- Ах ти, мръснико, давай по-бързо, че след малко ставам да доя кравата – и тихо се засмя.
Повечето маминдолци още спяха по това време и Облакът ги свари неподготвени. Покриваше ги един след друг, нахълтваше в сънищата им и ги смесваше с действителността така, че бедните хорица не знаеха на кой свят са. Сънищата са като хората – гледаш го, за едно се представя, пък то излезе нещо съвсем различно. Кинчето, магазинерката, спеше винаги на затворен прозорец, със спуснати пердета и заключена врата. Малко над четиридесетте, тя беше още мома и много се боеше някой лош мъж да не вземе да ѝ посегне. И сънят ѝ тази сутрин беше такъв – тъмна едра сянка се надвесваше над леглото и една груба студена ръка пълзеше под одеалото към нея. Изтръпнала от ужас, тя се опитваше да избяга, но ръката вече я беше сграбчила за глезена и бързо се плъзгаше нагоре към бедрото. Със сърце, бясно тупкащо в гърлото, жената понечи да извика „Помощ!”, но вместо това се чу „Петьо!” Сянката избледня и ето – над нея, широко усмихнат, се навеждаше Петко – шофьорът на микробуса, който зареждаше магазина със стока. Белите вълма на Облака се опитаха да я задушат, но едрите силни ръце на Петко я поеха, внимателно я повдигнаха – чак до тавана – и Кинчето, здраво стиснала очи, се понесе над селото, над горите и планинските върхове – далеч, далеч, където имаше една малка бяла къща, на чийто праг стоеше дребна стара жена, махаше с ръка и нареждаше:
- Тъй чедо, тъй! Хубаво е момчето, не го изпускай!
Когато Облакът нахлу в главата на байхристовото магаре, то тъкмо сънуваше как жилите му се опъват в усилие да изтегли по баира пълната с речни камъни каруца, а чорбаджията го налага с една лескова пръчка. Някъде между петия и шестия удар бай Христо изведнъж хвърли пръчката, прегърна магарето през врата и го целуна по челото. После сам надяна хамута на раменете си, плесна се с ръка по задника и извика бодро:
- Дий! Дий, бай Христо, дий!
По-възрастните маминдолци, измъчвани – кой от артрит, кой от слаб мехур – спяха леко и неспокойно, а сънищата им миришеха най-вече на камфор. Облакът нежно ги прегръщаше, успокояваше болките им, а от незнайни тъмни кьошета в душите на старците надничаха – избледнели и почти безцветни – спомени за времето, когато светът не беше пълен с болка и самота и когато наместо пердета в очите им имаше искри.
Ето – баба Недялка се беше изправила до един сноп, в едната ръка сърп, в другата – ръкойка и се смееше така, че в ушите на младите мъже около нея звъняха камбанки. И миришеше на зряло жито, на пот и на гореща кръв.
В съседната къщичка, килната на една страна като стопанина си, бай Йордан касапинът в просъница усети, че трябва веднага да отиде до нужника, но сънят му се превъртя и го запрати право в един дълбок вир на реката – нагазил до кръста във водата, той бърникаше в подмолите за мряна, а когато изтърва едно бая голямо парче само се усмихна и рече:
- Майната ти! – и се отпусна блажено в топлата вода.
Бончо, жълтото куче, дето се уплаши от Облака, стигна до края на селото и до плета на последната къща видя баба Кондовица, която все там си седеше откакто свят светува. Кучето мина през една дупка на плета, приближи полека до старата жена и седна в краката ѝ. Без да отделя очи от пътя, тя го погали по главата. Кучето я близна по ръката, намести се удобно и въздъхна.
Облакът се дотъркаля почти до къщата и спря.
Така ги завари слънцето тримата – баба Кондовица, Бончо и Облака – загледани в пътя, който водеше нататък, към големия свят и обратно – у мамини.