Иван Вакрилов / Закотвени ноеви ковчези

  11 Септември 2018, 09:34           140

Преди години, по времето, когато никой не беше длъжен да вярва в бог, клисарят бай Цоко и баба Айше копанарката имаха обичай да прекарват дълги часове под гърчавия дъб, на който висеше църковната камбана, увлечени в теологични спорове. Попът не взимаше участие в тях, защото му беше все едно и само от време на време подаваше глава през вратата на църквата, за да ги навика, че си губят времето с глупости. Попът, като учен човек, не си задаваше въпроси като има ли бог или няма и ако има, къде е той. Той знаеше – имало е бог преди години и се е въртял най-вече край църквите, особено по големите празници, когато в бакърчето с потопената босилекова китка е имало повече монети, отколкото вода. После водата взела да става повече, а парите по-малко, докато се стигнало до там, че някой си свещеник надникнал в бакърчето, видял само оцъкленото си отражение и в пристъп на отчаяние и гняв го захвърлил надолу по стръмната уличка, която води от църквата до селската мера, на която сега викат площад. Бакърчето се ударило о един голям камък и там си останало – ама не на дъното си, а на една страна. А от него шуртяла вода. Мислели, че като се излее всичката вода, попът ще си вземе съдинката обратно, но той вместо това вдигнал ръце и с цялата мъка в безпаричната си душа извикал:

- Ега се не нашуртиш дано!

Врътнал се и влязъл в църквата да се разправя с господа.

А водата текла от бакърчето, текла и край нямало. Постепенно, с упорство, така присъщо на всички течности, водата си изровила път и лека-полека допълзяла до реката, дето извива покрай селото. Разправят, че три години седяло бакърчето там – до камъка и толкова вода се изливала от него, че реката преливала и една година даже заляла бостана на Димо Жебата и отнесла всичките му дини чак в града. Гражданите, като неуки хора, помислили, че настъпва ерата на Водолея и до един записали децата си в неделното училище. Имало и мераци да сменят името на града, но властта се опънала, защото името му е Царско село, а такова име не се сменя току тъй.  На третата година, към средата на октомври, навръх деня на свети Карп и Папила, бакърчето изчезнало. Циганите, дето само това им е работата – да обикалят из село и да гледат къде какво става се кълнели, че някой си Михал, кантонер и пияница, го взел за да си полива тиквите, ама това са непроверени работи.

Водата, обаче, продължила да си тече изпод камъка и да пълни реката. Не стига това, ами от тогава насетне на тоя ден винаги вали – и вали чак до Димитровден. И не да рече човек: „А, дъждец есенен, какво толкова...”  Не! - вали и за живи и за умрели. Селото потъва под водата и само покривите остават над нея – като прекатурени лодки се носят насам-натам, събрали върху себе си народ, добитък и покъщнина. А реката в такива дни е дълбока като морето и носи надолу какво ли не. Само църквата, нали е на високото, остава суха, а попът стои пред вратата и вика към селото:

- Елате бе, ей! Елате да палнете по една свещица, ега спре тая пущина!

Да, ама никой не отива – имало навремето няколко души, дето можели да плуват, но отдавна било и сега са измрели всичките.

В такива именно дни, седнали под навеса до дъба, баба Айше и клисарят Цоко подхващаха своите разгорещени спорове за Долния и Горния свят и за чудесата, които стават помежду тях, на земята. Баба Айше ще порови, порови из шалварите си, ще измъкне от там парче суджук – топъл-топъл, а бай Цоко ще разбута шумата около дървото и под нея ще лъсне една матара, обикновено пълна с ракия. Нарязва той с нащърбената си костура суджука, който мирише на чимен и на още нещо, дето се гуши в шалварите на Айшето, подава ѝ матарата и примлясква с уста:

- Как си го затоплила тоя суджук амаааа! Дали да не бръкна и аз там, та да си стопля ръцете? – а очичките му лазят по пазвата ѝ.

- Тюю! Стига бе, Цоко! – Скопосва се баба Айше – Ако си съберем годините стълба до небето можем вдигна, а ти!

- Хубаво де, какво сега – успокоява я бай Цоко – като рече стълба, та се сетих за една работа – дали не може да се курдисат стълби помежду покривите, та да си ходят хората от къща на къща?

Баба Айше смуче с беззъба уста парче суджук и мисли. Тя, ако че е циганка, ама акъл на заем не иска:

- Ми добитъка? Айде, човек криво-ляво ще мине, а една овца, да речем? Не, Цоко, не. Виждаш ли го, Пенин Стоян ей там, дето се е хванал за комина? Ха тъй. А сега виж къде е Гришата – на съседния покрив. Като не вали и е сухо, всеки ден се млатят за онуй кьоше между двата двора, дето е петдесет квадрата, ама мира не им дава. А сега кротуват, всеки си пие сам и сам си попържа жената. Нека си починат хората!

- Е, тя каква излезе? Че тия две недели дъжд са от господа, тъй ли? Щото сме харни, та да си починем от ядове? – бай Цоко се почесва под каскета и потъва в размисъл.

- Харни или не, господ си знае работата. Като е рекъл че ще вали, нещо си е мислил, нали така? Няма да седне да прави разни работи ей тъй, за парлама само, я.

Айше спира за малко, колкото да отпие от матарата и продължава:

- Нали го виждаш как е нарисуван на тавана на църквата – с две ръце, вдигнати. Е, в едната има пясък, в другата – вода. Като се умори едната ръка, изсипва малко на земята и...

- Сега пък пясък! – прекъсва я бай Цоко – де го видя тоя пясък и ти?

- Бе толкоз години си клисар, църковен човек, а все в земята гледаш! Пясък е като...ми като на ужким, а значи суша. Затуй е пясък а не кал, да речем. А водата си е вода. И ръцете се сменят – ту едната, ту другата...А на нашия господ, в наше село, едната му ръка по-слаба и така...

- Хм...в онуй бакърче е цялата работа, ама... – бай Цоко подсмръква и обърсва с ръкав носа си – как тъй без нищо ще се яви туй бакърче баш в нашата църква? Що не в града – там има три църкви, хем големи, не като тая съборетина... Знак е това, не друго, помни ми думата! Толкова години господ иска да ни каже нещо, ама ние като сме гламави...

Попът се е приближил без да го усетят, чул е за какво става приказка и се намесва:

- Знак ми! Я колкав знак! – усмихва се под мустак и добавя – тия покриви, дето се въртят из водата какъв знак са, а? Като ноеви ковчези – натоварени и готови за потопа! А ние тук сме като на Арарат, дето останал сух и невредим.

Бай Цоко и баба Айше гледат ту попа, ту плаващите покриви, които сякаш се отдалечават в падащия мрак.

- Вярно бе! – бай Цоко сръчква Айшето с лакът – аз какво ти казах! Знак е!

Тя не отговаря. Взира се напрегнато към реката и сочи с пръст нещо голямо и тъмно, което водата носи надолу по течението. Двамата стават на крака и се опитват да разгледат плаващия във водата предмет.

- Каруца е! – баба Айше доволно се смее, че е познала първа – каруца бе! И няма кон! Ми тя...

- Шшшшт! – прекъсва я попът – я чуйте!

Откъм каруцата, която бавно се върти насред реката се чува квичене. Тримата се споглеждат.

- Прасе в каруцата.. – баба Айше плясва попа по рамото – ама прав беше, отче, аслъ Ноев ковчег!

Попът въздъхва, отърсва дъждовните капки от расото си и се запътва към църквата:

- Цоко, имам малко работа сега, ама елате после да хапнем, ако искате. Че с това море напреде ни човек не може да си види къщата...

Останали двамата, Баба Айше и Цоко мълчаливо гледат каруцата с прасето, която вече е наближила завоя на реката и аха – да се скрие от поглед.

- Къде ли отива? – тихо казва бай Цоко – в града, май? Глей го бе – уж прасе, ама и то акъл има – качило се на каруцата и заминава...че то тук с тия потопи...

- Дааа... – замислено проточва баба Айше – дааа...

Каруцата се скрива зад завоя и сега по реката плават само откършени клони и тук-там някоя тиква, подскачаща като тапа във водата. Тъмнината и мъглата тихо поглъщат покривите на къщите, върху които са се умълчали хора и животни. Преобърнати лодки, които като че се въртят в кръг и търсят изход от долчинката. Малки, вкоренени ноеви ковчези.