Изкуството е рана, превърната в светлина

  19 Ноември 2020, 12:35           450        0

Снимка: https://pixabay.com/

 


Наскоро ми попадна един съвсем нов филм, „Убийства по пощенски картички“, 2020, режисьор Данис Танович; нищо особено и запомнящо се, но тъкмо той остави в съзнанието ми една фраза – „Изкуството е рана, превърната в светлина“. Имам подозрението, че това всъщност е перифраза на нечии думи, но така и не успях дори за себе си да потвърдя това, защото бързам да напиша този текст, непроверено, непотвърдено и емоционално. Простете за което.

Темата определено е интересна, но, въпреки че започнах с кино, в тези „Редове на фокус“ не бих могла да говоря за изкуството като цяло, въпрос на компетентности и познания е, а нямам претенциите за такива във всичките му проявления. Затова, иска ми се тук да поставим на фокус тъкмо изписването на раните. Редовете, които кървят. А ако това, което ще открием, е вярно, то би било валидно и за изкуството изобщо, нали така?

Дали раните са причина за поезия? Необходимо условие ли са? Могат ли да бъдат превърнати в светлина? На всички тези въпроси избрах да ми отговори любимият ми Пейо Яворов, защото той е рана сам по себе си, търси, предизвиква, копнее за болка, която да превърне в стих. Отдавна се каня да го поставя на фокус по различни теми от живота и творчеството му и ето че сега от библиотеката до ноемврийския прозорец ме „повика“ едно прекрасно издание с негова поезия, наречено „Достойно есть“. Отварям и започвам да търся неговите отговори.

Откривам темата още в началото на книгата. „Недей ме пита... от що съм люто наранен“ пише поетът, обръщайки се към майка си, може би защото само тя би го разбрала. И събира, събира рани и белези през целия си кратък живот, защото знае, че само така се постига светлината. Двойнствеността в душата му е достатъчно условие сам да търси болката. В „Дни в нощта“, почти достигнал екстаз от страдание, пише:

 

Но ето я победна: шепне нещо,

и шепота и в жилите кръвта

на лед превръща; ето я разкъсва

гърдите ми и кърваво сърце

в ръцете си разглежда; ето с нокът

чертай по него и в свирепа мощ

свирепо се кикоти! — Вечно тая

студена, непрогледна нощ…

 

Сърдечните рани са тези, които никога не зарастват, колкото и клиширано да звучи това. Ако душата страда, то това е най-прекият път към светлината. А раната, която му нанася Лора Каравелова е и непреживяема. В „На Лора“ поетът пише:

 

... на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

 

Така, живеейки и обичайки в страдание, Яворов достига до фаталното решение сам себе си да превърне в рана. А поезията си – в светлина. Излишно е да „ровим“ повече тук. Раните все още кървят.

Ето и един друг аспект – ако „разчетем“ нещата буквално, то на фокус трябва да поставим най-първо физическата болка, макар и тук да се обръщаме към нея накрая. Веднага се сещам за големия Пенчо Славейков, когото именно физическият недъг, преживяната болка и несгоди правят поет от европейска класа, далеч отвъд тогавашните ограничения на патриотизма като тема. Правят го и философ. Тялото му замръзва, но душата му се възпламенява. От наранилото го ледено езеро той достига до висотата на „Спи езерото“:

 

Спи езерото; белостволи буки

над него свождат вити гранки,

и в тихите му тъмни глъбини

преплитат отразени сянки.

 

Треперят, шептят белостволи буки,

а то, замряло, нито трепва...

Понякога му сал повърхнини

дъга от лист отронен сепва.

 

Алегория на човешката самота, символ на самотния човек, но онзи, който свети и онзи, който не може да бъде наранен, тъй щото е намерил покой и сила в празнотата. И утеха и живот в изкуството.

Знаете, предполагам, какво се случва с него в ранна юношеска възраст. И тази рана оставя белег завинаги, насочва живота му, прави го свръхчовек. Да, наистина той успява да превърне раната в светлина. И то каква! Толкова ярка, че и до днес поезията му осветява и пленява със силата на човешката индивидуалност и висотата на духа.

Търсейки негови подходящи редове, които да поставя на фокус, открих и нещо много интересно: „и широка рана зей / насред кървавото чело“. Това четем в стихотворението „Самоубиец“ из „На Острова на блажените“, в което, четейки, малко по-долу видях изобразен, абсолютно без връзка с реални събития или времеви отрязъци, разбира се, самия Яворов, с когото накратко си „поговорихме“ в редовете по-горе. Ето как:

 

... револвера в пазва скрит,

грабнал, да насочи в чело -

трясна гръм - и с лоб пробит

възнак грохна мъртво тело.

 

Чуй! Со шепот едва чут

слисана тълпата спори...

Някой казва: "Той е луд!"

"Свят е!" - други отговори.

 

Ето че няма нищо случайно, дори и в редовете, които си позволявам да поставя на фокус тук тъкмо днес, точно през стиховете на тези двама големи български поети. Разбира се, това е само мой субективен прочит. Но така или иначе, интертекстуалността е характеристика на литературата в цялост, всички ние пишем един общ текст. Както и четем същия. И да, „свят“ е онзи, който разбира смисъла на раните и има силата, дори и с цената на всичко, да ги превърне в светлина, която да остави и след себе си. Светлина от образи, звуци или думи, наречена „просто изкуство“...


 

коментари

Добави коментар