Кадър. Стоп. Клапа. Роуз Траян.

  24 Юли 2020, 03:39           711        0

Тази книга представлява евфемизъм на феминизма. Метафорите всъщност са буквализъм. Обърквам се даже. Защо така, а не иначе? Защото ако беше иначе, нямаше да е #ПУЛС. Нямаше да е възможно да нагазя в чужди води и да съумея да изживея такъв ритъм, надвишаващ с не малко 120/80. На ръба на общоприетото и здравословното. Защото което е норма задушава. Нерядко е необходимо, дори задължително, да изляза отвъд претенциите си и да се поставя на мястото на отсрещните. А те не са претенции. Истини 100%. Колко пъти помислих за всички онези, които презрях по презумпция? Колко пъти изкарах „хастара“ си навън, за да се разкрия? За да съм съпричастен? Както в нямото кино – единствено надписите ме ориентират правилно за действието. А то върви с пълна сила. Кадър. Стоп. Клапа. И ОТНОВО. Докато не стане реалност, докато вълната не близне ръба на скалата. Тук клапата се затваря само веднъж. Защото всичко е изпято накуп, изпито на екс, изживяно в единствен, съвършен миг. Сглобка има. Линия също. Начало и финал – категорично. История за високо и ниско, за близко и далечно, за тук и сега, там и тогава. КРЪГ. КРЪГОВРАТ. ЖИВОТ. ПУЛС. Такъв е ритъмът на живота в сърцебиенето на една жена. Никога правилно, често с аритмия. Една от многото. Отличаваща се обаче, от малкото, имаща очи за невидимото, чувстваща дребните камъчета под стъпалата си. Жената, която направлява смяната на прилива и отлива. Жената-море. Морето, което не е до колене, а морето, което удавя. Но тя винаги изплува на повърхността, за да напомни, че човекът е ПУЛС. Без който нищо не е приемливо. Нито живота, нито смъртта. Независимо, че първо са амплитудите, а после идва хоризонтът, но такъв, за който нямам и бегла представа. Но тя има. И ми го разказва. Жената-небе. Не синьото винаги, а облачното, плачещото, потъващото небе в морето. Жената-въздух издишва стихиите и ги противопоставя, среща ги в единственото, което има – себе си. Човекът е наистина такъв, когато посреща природата с обятия. Затова е ПУЛС и остава запомнен, дори и да е отвъд. Кадър. Стоп. Клапа. Поезия като в киното. Но не нямо и черно-бяло, а изпълнено с цвят. С музика, с море, небе и въздух. Няколко са застинали в стоп-кадър, за да възпитат всеки мой пропуск. Задържам дъха си и изживявам ред след ред живота, какъвто не познах в нито един буквар, учебник и христоматия. Не съм себе си, Rose Trayane съм.
___

П.П.: Докато писах, слушах ▶ https://youtu.be/mKi24Ov4AQE


 

коментари

Добави коментар