Камъни от минали години / Драгни Драгнев

  06 Юни 2018, 10:02           25

Драгни Драгнев е роден на 5 януари 1939 г. в град Добрич. Дипломира се по специалностите Българска филология и История във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Служи в Български военно-морски флот. Дълги години е журналист. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания във Варна, Добрич и София. Първата му поетична книга „Жътва” излиза през 1976 г. Драгни Драгнев е автор на 9 стихосбирки, на повести, романи, новели и на исторически драми за кан Аспарух и кан Тервел. Написал е публицистичните книги „Кръгът на Дора Габе”, „Нашата Дора Габе” и „Мъдрецът и Птицата”. Негови стихове са превеждани на руски, украински и унгарски език.
Членува в Сдружението на писателите в Добрич.
Член на Съюза на българските писатели.

 

Камъни от минали години
Драгни Драгнев


Васил Габеров и бай Димо са съседи. Една телена мрежа дели дворовете им. Васил е над седемдесет и пет, ама корави са още и силни ръцете му. Държат и краката му. Не щеш ли, нова къща захвана старецът на тоя акъл. Гледа го бай Димо през мрежата и му се чуди…

Грабва един камък, бая тежичък, поизчукан и позагладен оттук-оттам, прави няколко крачки из двора и го туря в темела. Камък до камък, пет-шест лопати кал и нов камък. Расте бавно темелът и до- дето мине неделята, кажи-речи, е готов. „Гламав човек – мърмори наблизо жена му, баба Денка. – Селото опустя, той къща ще дига”.

Васил Габеров не я слуша, даже не я чува, а може и да не я вижда. Очите му все в камъка, в калта или в голямата дупка сред двора, където ще легне къщата. „И защо ти е, за къв чемер – не млъква по цял ден баба Денка. – С котки и кучета ли ще я пълниш… Синовете и снахите никакви ги няма, барем внуците да идваха…”

Васил Габеров пие вода от маркуча, вързан за чешмата до портичката. Стяга кърпата на главата си да не го удари силното слънце, както правеха едно време жътварите. Хваща мотиката. Свлича се във водата пръстта, цамбурва някоя едра буца, бавно омеква и се разкисва, а мотиката играе напред-назад…

Лятото е в началото си, но старецът захвана работа щом снегът се спусна в земята. Изкопът му отнесе три недели, месец даже. Камъните беше натрупал от минали години, но не му стигнаха. Посъбра оттук-оттам по пътищата и хендеците край селото и – къде на ръка, къде с количка – ги пренесе в двора си…

„Василе, ела да се храним – вика от прага на старата попрегърбена къщица баба Денка. – Остави тая работа, да опустее, дано…” Чух де, сърдито отвръща той, чисти мотиката от калта и я оставя да си почине… 

Сядат край масичката мълчаливо. Личат през отворената врата. Хранят се колкото да се каже, че не са минали без нищо. При тях влиза слънцето и трепка по хляба, в чиниите и по ръцете им. Гозбата хубаво мирише, вдига пара – пилешко има в нея и разни подправки. Но стари хора колко ядат… На третата хапка дядо Васил става и излиза на двора. Отново го близва слънцето и наквасва челото му. Между бръчките се спускат вадички пот. Съхнат по небръснатото лице.

Бай Димо се приближава до телената ограда и му дума:”Защо ти е къща, бе Василе? За кого? Младите назад не се връщат, а ние, подир година-две, пиши ни умрели…”

Васил Габеров не го поглежда, ама говори:”Младите ако щат… Оназ съборетина от дядо ми… Като умра, една къща да оставя…”
Бай Димо пали цигара, смуква няколко пъти, обръща приказката за едно, за друго и накрая пак за къщата. На вятъра се трепеш, вика му. Барем да имаше помагач. Старецът възразява. Не ми трябва никой.

Разстъпва се из двора бай Димо и оттук-оттам го попоглежда. Бърка кал човекът, мери от всички страни темела, очуква някой камък. Доволен е от работата си, личи. Ще подхване сега старата къща от долния край, откъм обора. Хубав кирпич ще излезе. Стогодишен, но здрав като камък, не се рони. Ще събаря полека-лека. Никой не го гони и не му стои на врата, додето издига новата. Понатрупа и тухли миналото лято. Вади ги от едновремешни срутени сгради из селото. Бяха изоставени сами да умират… Направил си е той сметката. Ще зида на два реда кирпич и ред тухли. Пръст от изкопа има, вода бол. 

Старецът тегли количката към задния двор. Баба Денка чува тъпи удари на чук и тесла по дувара и изскача от къщи. „Боже, Василе! – вика тя и се спуска подивяла към стареца. – Жива ли искаш да ме заровиш?... Тука ли ми копаеш гроба?... Недей, бе Василе…” Той обаче се прави на глух и замахва с теслата. Баба Денка увисва на ръката му, насмалко да го събори. „Не посягай на къщицата ни – не крещи, а хрипти и се дави от думи и сълзи старицата. – Дъртак с дъртак ниеден… Срам нямаш ли… Господ нямаш ли… Деца носих в тая къща… От нищо с една суха коричка хлебец ги отгледах… Две момичета ми умряха… На свекър и свекърва съм шетала…”

Васил Габеров захвърля с яд теслата и слага ръце на кръста. „Какво те прихванаха – вика. – Бясно куче ли те ухапа?” Баба Денка обаче не го оставя на мира. Отново му приказва нещо и свива в юмруци костеливите си ръце. „От тебе ли да омеся кирпич, а?! – разкрещява се и той. – Имам нужда от кирпич, а ти за кирпич не ставаш…”

Дожалява му на бай Димо за баба Денка. Закрива очи със сухите си длани, горката, обръща се гърбом, превита надве, люлее глава и тихичко плаче.

След някоя и друга неделя темелът стига до брадата на Васил Габеров. За да види какво става на двора, надига се на пръсти. А наоколо – какво друго да става – шумят дървета и прескачат врабци и гълъби. Черешата пред старата къща скоро ще узрее. Баба Денка, капнала от умора, не плаче, седи на прага, прегънала нозе, примирена, тиха, загледана кой знае къде в миналото.

Сутрин и двамата стават рано. Не си приказват, хапват, каквото намерят. Хранят кокошките и няколкото овце. Накисват хляб и слагат на кучето, което също мълчи. След това Васил Габеров слага кърпата на главата си, разбърква кал, пренася тухли и кирпич и се залавя за зидарията. Два реда кирпич и ред тухли. Спокойно и полека-лека. Никой не го гони и не му стои на врата.
По едно време бай Димо забелязва, че съседът му нещо се олюлява – бодеж трябва да е усетил. Сигурно е сърцето или кръстът, какво друго. Стряска се бай Димо, вика му, той махва с ръка да го остави на мира. Обляга се на зида, чака болката да утихне, да спре. Уж казват, че сърцето не боли, ама боли, сякаш с нож го режат. Ще му мине, дума си бай Димо и залепва на оградата. Трябва да е настинал в тая дупка толкоз време, сигур влагата го прекарала. Първом в кръста го стегнала, ама ще му мине, като се натопли довечера. Крещи му повторно бай Димо да му повдигне духа, ама той се свлича надолу, отпуска се да седне, да се свие на кълбо и да укроти болката.

В това време се чува свирка. Рейсът от града минава, спира за минута-две и заминава. Свирката повтаря песента си, като че иска да каже нещо на Васил Габеров и да го вдигне на крака. 

Той слуша свирката през болежката, която още не го пуска. Посяга да се хване за зида и бавно се изправя. Едва-едва опира брадичка на зида да хвърли едно око, да види какво става… През улицата тича седем-осемгодишно момче. Приближава портичката, блъска я с две ръце и се провиква:”Дядо, дядооо…”

Очите на бай Димо се пълнят със сълзи.