Камелия Кондова: "... но писането на поезия е диагноза и да се търси нормалност е несериозно.“

  27 Април 2020, 19:15           621        0

Снимка: Диана Юсколова

 


 

Коя е думата, която описва най-добре Камелия Кондова? А коя си ти извън поезията?

Никаква представа нямам. Напълно е възможно и това да е причината да пиша – за да се намирам от време на време и да се определям някак – под формата на „лирическа героиня“… Пред белия лист съм си ясна… или  поне сгъстената мъгла се вдига и мога да се видя. В живота – оглеждам се в очите на близките си хора, нямам по-правдиво огледало.

Разказват ли стиховете ти различни етапи от живота, който живееш? Какво те провокира?

Неизбежно се случва. Без буквална  автобиография, но самият факт, че съм посегнала да кажа нещо извън домашното чекмедже, автоматично ме задължава да съм себе си, невинаги  на себе си smiley, но писането на поезия е диагноза и да се търси нормалност е несериозно. Провокациите са различни, но аз им се съпротивлявам до последно. И… едва когато едно стихотворение не може да не бъде написано, вдигам ръце, предавам се и… го написвам. Не го „мъча“ и така не му позволявам и то да ме измъчва – буквално като записване да не ме измъчва, а иначе – болезнено мероприятие си е и писането, и четенето на поезия. Но пък – през болката човекът може да осъмне със сърце.

За какво трябва да говори поезията с хората? Или хората трябва да разговарят с нея? Възможен ли е този диалог в нашето съвремие?

Винаги е бил възможен. За домашна консумация е пилешката супа. Останалото е разговор с всякакви налични изразни средства. Но не на всяка цена. Има едно здравословно мълчание и за автор, и за читател, което укрепва връзката. А темите… няма значение какви са темите, стига да има поетическа грамотност, респект пред думите, само искреност и порив не са достатъчни.

Книгите, които си създала, начин на комуникация ли са за теб или неизбежност, произтичаща от таланта и вдъхновението?

Някакъв естествен процес… натрупаните стихотворения в периодите са влезли да живеят заедно между две корици. Ти самата знаеш, че аз архив нямам (не правете като мен!) и книгата приютява различните ми състояния.

Може ли животът да се разкаже с думи? Или и писането е начин на живот?

Няма да открия топлата вода с препоръката, че животът предимно трябва да се живее. smiley Иначе  няма да ми стигнат пръстите на ръцете, а и на краката, за да изсмуча поетични провокации. Можем да си поиграем на писане, всеки се е изкушавал, но то не може да бъде самоцелно. Защото ще те подведе като човек и тогава… защо ти е автор – без човек?

Какво място заемат в дните ти другите изкуства? Как се живее с художник всъщност? А какво е ежедневието, споделено с актьор?

Ами… само с пилешка супа не се живее, въпреки че обожавам да готвя. Душицата има потребност от друга храна и така навярно пораства в душа, не зная… Зная само, че ми е страшно като случайно попадна в дом, в който няма книги и картини. Сигурно човеците в такъв дом са по своему щастливи или поне – доволни, но за мен това е апокалиптична гледка. Избягвам да си я причинявам. Не съм си избирала любовите според професията. Така се е случило… И – да! – драматично е било, но и – високо и красиво. Поетът, художникът, актьорът – не се подвизават под нарочен шаблон, предполагам – с един се живее лесно и смешно, с друг – през два реда сълзи и три сополи, няма наръчник. Настоящото ми ежедневие е ухилено, направо хлапашки ухилено. Причинява ми го един 70 годишен хлапак, който отказва да драматизира живота, не защото е лесен, а защото има специален талант да го преработва през чувството за хумор.

Любовта синеока ли е? Своенравна или кротка? Как се разбирате с нея?

Да, в моя случай е синеока. Заварено положение – срещнах Чаталов с два броя сини очи. smiley

Децата ти? Децата ни?

Част от нас, но, слава богу, различни човеци! Родих моите твърде рано, затова и скоро се превърнаха в истински приятели. Понякога, в пристъп на градивна самокритика, се чудя с какво съм ги заслужила такива, друг път допускам, че имам малък принос да са смислени човеци… Не зная, но съм склонна да се доверя на младото поколение, което е по-умно от нас и емоционално по-извисено. Поне при мен  младото човечество наоколо е такова.

Какво е „човещина“?

Всякакви проявления има, по-осезаемо е отсъствието ѝ. А това е добре, защото означава само, че човещината е нормално и ежедневно състояние на духа, метастазите само потвърждават правилото.

Как разбираш близостта?

Като опит за разбиране на другия. И като прегръдка.

Справедливостта – има ли я?

Различни са ни човешките аршини, справедливостта за един, е наказателно мероприятие за друг… Но чувството за справедливост провокира и отглежда в нас бунт – а това е една от индикациите, че сме живи.

Съдбата? Вярваш ли в нея?

Съдба ли е, Бог ли, природа ли? Вярвам, разбира се. Твърде нескромно и самонадеяно е, да се подвизавам като началото на всичкото.

Има една теория (и някои доказателства), че пишещите хора изписват, предсказват бъдещето, своето лично и всеобщото. Какво мислиш за това? Трябва ли да внимаваме с думите?

Да, случвало се е първо да напиша стихотворение, а по-късно и да го живея. Неведнъж. Но това не ме направи по-внимателна. smiley А  думите… ако наистина ги обичаме, ще бъдем и внимателни с тях, но не от застраховка, а защото човек избягва да злоупотребява с любимите си. smiley

 

Последната ти книга се нарича „Спомням си, че и без тебе съм живяла“. Как се роди тя?

Лесно. Събрах няколко любовни стихотворения, които заживяха в тази книга и ги подарих на любимия си човек, а след това и на читателите. Те не са посветени на Любен, но му казват следното: Обичала съм един мъж, през годините той е бил висок, дебел, трезвен, пиян, нежен, агресивен, тъмноок, със сини очи, с четири деца, бездетен. Моля те, бъди последният му образ, защото искам да те обичам завинаги!

Пътувайки през живота, в посока бъдещето и през настоящето, винаги ли стигаме до спомените?

Начинът по който преработваме спомените, ни изгражда. Аз ги наричам емоционален капитал.

 

Дали жаждата за цигара, когато пишеш стихотворения без цигара не е всъщност любовта?

Не е много възпитателна тази ми никотинова зависимост. smiley В последния случай съвсем за любов ставаше дума, когато това нахално стихотворение не дочака да сляза от маршрутката, за да запаля цигара и да го запиша, ами си се записа само без цигара.

И накрая – ще споделиш ли кое е последното стихотворение, което се появи в главата ти и (евентуално) успя да запишеш... със или без цигара?

 

Твърде лично, за да е библейско

                                         На Любен

 

Момчето, което заспива до мен, не е сън.

Ощипвам се, щипя го, викам – но пак си остава.

И цялата нежност, която се лута навън,

се връща в телата и… вътре ни обитава.

Момчето, което заспива до мен, е чирак

на някаква чест – отживелица, още се учи.

И мен ме научи – как да прогонвам мрак –

проста работа – прибираш бездомно куче.

Проста работа – садиш след пожара – дърво.

И… после търпение – дървото да се разлисти.

И после поезия – от вишнево потекло.

И… пак тази чест – да не се малтретират листите.

След всичките смърти  увисва излишен въпрос:

кой може на жив след живота да се престори.

Момчето, което заспива до мен, е Христос.

Целувам му раните и прекроявам историята.

 

                                             Камелия Кондова

 


Интервюто подготви: Ива Спиридонова

 

коментари

Добави коментар