Комареният бос - Радина Христова Ангелова

  29 Септември 2019, 12:14        0

Снимка: Уикипедия, свободната енциклопедия

 

 

Идилична вечеря. Всички мляскат, докато ядат наредени около масата, като по часовник, както всеки път, точно в 19:00 и боботят нещо. От време на време брадатият забива юмрук в масата, зацвилва протяжна мелодия, а двете деца издават хриптящи звуци и пляскат с длани, а аз се стряскам и пружинирам на краката си всеки път. Нямаше как да прогоня от ума си кървавите сцени на сраженията, които водехме всяка нощ при предишния бос, с нашите домакини-великани, в опит да пием кръв. Достъп до тази червена, питателна, сладка и забранена субстанция се даваше на най-смелите, безразсъдни, хитри и нахални индивиди, а аз в моя рояк разполагах с от всички по много. Откакто поех властта и ги ръководя, смея да твърдя, че нито един не е останал жаден, нито е пострадал в битка. Всички са сити до пръсване. И така всяка нощ! А сита дружина - покорна дружина! Само кръв да има, а кръвта е в изобилие. Едно научих, докато съжителстваме с великаните в техния дом – кръвта и властта не се дават, те се взимат и ако вземеш нещо, трябва да предоставиш нещо в замяна, за да сте наравно.

Напрегнах слух. Ако не съм концентриран, трудно разбирам странната реч на великаните.

– Ако с-си изядеш цвеклото, ще получиш ш-шоколад – майката приглади русата косица на малката Сара. Тя посегна към парчето червено цвекло, а в същото време мама Живка - към шоколада. Тя разгърна станиола му, а детето помириса парчето зеленчук.

– Витамини му трябват на това дете, не захар – поклати глава дядо Райко. Той беше нашия лаборант. Мигновено засичаше аномалиите в кръвните показатели на нашите домакини, както и отчиташе кога са се нахранили достатъчно, за да дойде нашия ред да пируваме. Пръв той забеляза зависимостта, че охранен домакин по-добре спи, по-муден е и незаинересован да ни убива. Следователно, е по-щедър. И обратно, гладен великан е по-раздразнителен, войнствен и целеустремен в това да ни изтреби до крак. Много скоро след това откритие от съществено значение за рояка ми, убедих всички комари, че гладни хора ние не хапем. „Убедих” е силна дума, по-скоро ги принудих. Нека ме мислят за жесток тиранин, но съм жив и сит тиранин.

Сарчето близна червеното парче, разтръска ръчички и направи погнусена гримаса. Станиола изшумуля. Сара пъхна червеното цвекло в устата си, захласнато от събличащия се шоколад.

Гледахме в захлас. Залозите дали Сарчето ще сдъвче и преглътне зеленчука, се вдигаха. Нека се забавляват. Това ги отвлича от глада. Аз, както всяка година заложих своята капка кръв, че ще го изплюе. Да не съм вчерашен! Ако знаеше колко полезно е цвеклото, щеше да си гризка и гризка...

Детето завъртя цвеклото като бонбон в устата си. Замижа. Изправих се на задни крака да гледам по-добре. Детето не дъвчеше. После лицето ѝ почервеня. Парчето цвекло се подаде от устата ѝ и падна в чинията. Нагълта се с вода и избяга в съседната стая, докато разтъркваше с юмручета клепачи. Мамка му, бях близо да загубя!

– Абе, ей, сополанке, защо не ядеш червено цвекло, то полезно, кръв дава, кръв! – размаха краче Райко.

– Каква е диагнозата, Райко. Ще я хапем ли? – въздъхнах.

– Пак си легна гладна. Ако продължава така, ще стане анемична – потърка глава лаборанта ми. За поредна вечер нямаше да вкусим нещо младо. Роякът ми пак се разбунтува. Как щях да ги залъжа този път? Добре, че другите великани са послушни и добре охранени. Пак те щяха да платят кръвнината. Но друго си е младичкото, ех…

Настана мълчание. Озърнах се. Гледаха към горната панта на вратата. Комар ту излизаше от процепа на вратата, ту се скриваше. Беше едър, но страхлив.

– Доведете го – свирнах на охраната си. Поколебаха се. Тропнах с крак и полетяха към него. Хванаха за крилата натрапника и ми го довлякоха.

– Кой си ти? – попитах тихо. Прие го за страхливост. Не ме беше страх от него. Погледнах към брадатия великан. Той беше ловък ловец и основна вечеря.

– Аз съм тигров комар. Нося ви Денга. Колко ще платите?

– Какво е Денга? – попита лаборантът ми. Щом той не знаеше…Усмивката на новия повехна.

– Върви питай човека – заповядах на Райко. Той преглътна звучно. Поклони се и се понесе да изпълни опасната мисия. Не би го направил за всеки, ако не се налагаше. Той кацна на тъпанчето на Митко и му засвири своята хипнотична песен. Пръстите на момчето мигновено се задвижиха по тъч скрйна на смартфона му. Очите на натрапника така изпъкнаха, че заплашваха да паднат от главата му.

На връщане Райко се лашкаше като пиян. Носеше лоши новини.

– Денга е вирусна треска. При инфектиране симптомите варират от мускулни и ставни болки, до главоболие и температура. Имунитет срещу Денга не се изгражда, затова едно повторно заразяване и преболедуване може да доведе до по-тежки последици.
Всяка година 96 милиона души се заразяват с треска Денга - най-разпространяваната от комари болест.

– Зараза! – разнесе се неодобрителното жужене на рояка ми. Ето ти залъгалка. Това щеше да им отвлече вниманието от Сарчето и щеше да ги държи в подчинение.

– Екзекутирайте го – отвърнах запазил самообладанние.

– Моля? Знаете ли кой съм аз? – задърпа се тигровия комар.

– Ако ще и зебров комар да си, аз съм босът тук! Водете го при шамана!

Шествието от стотици комари се понесе към съседната стая. Пеш, естествено. Аз го оглавявах, изпъчил гърди.

Въпросният шаман беше сестра на мама Живка. Наричахме я така, защото гореше на свещ някакви смърдящи билки и окадяваше къщата. Не представляваше интерес за нас, защото през повечето време гладуваше и пиеше едни такива хапченца, дето от тях после не сме на себе си и се лашкаме. Лично я опитах веднъж и повече не съм. Мигновено си изгради имунитет. Заслужи респект заради свещите си, които ни служеха за клади.

Хръс! Едното крило на тигровия комар бе откъснато. Той изврещя:

– Предупредиха ме че сте свирепи извратеняци, но чак пък толкова?

– Да не си припарвал до територията ни – прошепнах и сам откъснах другото крило. Останалото свърши охраната. Глупакът тежеше. По мой знак, когато шаманът не гледаше, шест комара го издигнаха във въздуха и пуснаха над пламъка. Стопи се за секунда. Шаманът ги фиксира с крайчеца на окото си. Ние чакахме в сенките. Другарите ни се завърнаха непокътнати. Дали е видяла екзекуцията? Сякаш в отговор, се докосна по челото и поклати глава.

– Пак има главоболие – прошепна Райко. Още не бях спокоен. Сбрах най-умелите си ловци и следотърсачи:

– Може тигровия комар да не е дошъл сам. Отивате на разузнавателна мисия. Ако има други като него, намерете ги и ги убийте. Аз властвам тук и законът тук съм аз!

– А законът гласи… – обади се Зарко, а по хоботчето му се стичаше слюнка.

– Никой не заразява храната ни! – извиках. Все още цареше тишина. Никой не потегли на път. Какво чакаха? А, да, наградата!

– Ако се върнете до полунощ и ми носите добри новини, ви чака пиршество! По две, не... по десет, дупчения на комар! – Разнесоха се радостни възгласи. Останахме само аз и Райко.

– Ако знаеха какви неща правим за тях, щяха да ни плащат! – въздъхнах и кимнах към великаните. Райко ме потупа по гърба. Повторих мантрата си, че кръв и власт не се дават, те се взимат.

Роякът ми се завърна след по-малко от час. Беше се мръкнало. Не се съмнявах, че щяха да победят врага. Комарите ми са най-добрите!

Изглежда си водеха компания. Озарени от светлината на лампата, пред прозореца с робус мрежата, безброй комари пееха и удряха гърдите си в моя чест. И бяха жадни. Мигом се зароди в ума ми брилянтна тактика, която впрегнахме в действие. Обещах им пиршество и щяха да си го получат. Аз винаги изпълнявам обещанията си. Щом ги вкарах вътре в дома ни, се притаиха се в сенките и дадох заветния сигнал:

     – Нападайте!

 

коментари

Добави коментар