Красимира Макавеева - За едно "Без(Д)умие", разказано с честни думи

  25 Ноември 2020, 07:49           795        0

Снимка: личен архив

Кога стигаме до безДумието?

Когато се преситим. Когато напълним душата си с чуждо за нея съдържимо. Когато я уморим от усилия и има нужда от почивка и тишина. Когато сме пробвали всички аварийни изходи. Спрели сме да се лутаме налудно и сме ПРИЕЛИ това, на което повече нито можем, нито искаме да противодействаме.

БезДумие може да има, естествено, и от щастливи емоции. Това е един друг вид БезДумие, което обаче също се мълчи.

Иначе, ако питате за заглавието, то не дойде драматично. Дойде естествено и леко. Обичам да се вглеждам в заглавията си, да ги избирам в диалогична последователност като естествено продължение. След „ПълнолуДие“, знаех, че следващата стихосбирка ще се казва „Без(Д)умие“ още преди тя самата да бъде написана.

Рара Авис има или няма думи за важните неща в живота?

Разбира се, че има. Рара Авис е логорейна, многословна, със суров език, крайна, говореща, от нея струят думи, думи, думи… Много рядко замълчава. Но качествено. Замълчи ли, много трудно ще проговори или това, което каже, няма да е най-приятното за слушане и чувстване.

За какво трябва да се мълчи според Красимира? А какво трябва да се казва?

Много сложен въпрос. Почти за нищо не трябва да се мълчи. Съответно, почти всичко трябва да се казва. Разковничето се крие в това „почти“. То спасява и разрушава, съживява и убива, срива и гради. И всеки усеща за себе си къде започва и къде свършва то. Проблемът е, че тази личностна граница при различните хора е различна. И от това произтичат немалко беди…

Кога губим ума си всъщност? А трябва ли ни разум изобщо или може да се живее и само със сърце?

Това не е книга за лудост. В нея никой не губи ума си. Това е книга за предела, но не за лудостта. Губим ума си като защитна реакция. Болката е толкова силна, че не можем да я понасяме повече и идва лудостта, за да ни спаси от нея, поне частично. Като при травматичен шок, когато в един момент човек спира да чувства болката…, малко преди да умре. И при лудостта е така. Ти продължаваш да живееш, но вече си друга личност. Тоест, продължаваш в друг живот.

Та, това не е книга за лудостта, а книга за всичкото осезание, което може да е подлудяващо, но не те прави луд, напротив – минаваш през него, чувстваш го, изричаш го, мълчиш го, облегнат на разум, разсъдък и воля, все стожери, различни от сърцето. Така естествено минавам към втората част от въпроса. Не бива да се разчита само на сърце в живота. То невинаги е надеждна опора. То е крехко нещо, недържеливо, колебливо, ранимо, неуверено, нежелаещо да приеме. Трябва му родителство. Това е разумът. Неговото попечителство и вмешателство нерядко пречат, но са задължителен и неизбежен филтър на всяко решение. Ала не бива и нещата да се правят без сърце. Това е най-големият ни личен грях и всеки си плаща цената, ако си го самопричини.

Замисляла ли си си дали стихосбирката ти с точно това име не е метафора на дните, в които живеем в момента?

Разбира се, че е. Пълна, честна и жива метафора. Отпреди пандемията. И сега. В бездумни и безумни дни живеем. И хората с по-особена чувствителност го знаят. Тук няма да се отприщя в конспиративни теории. Не е и необходимо. Такива времена са ни отсъдени, те са нашето предизвикателство, карма и благословия.

В точното за теб време ли се появи тази книга?

Да, в точното за мен ЛИЧНО време. Всяка от стихосбирките ми се появи в точното за мен ЛИЧНО време. Имала съм нужда да напиша точно това и съм написала точно това. То е преработен и осъзнат вариант на преживяното. То самó се случва, то е отделно тяло, което самó оживява в точния момент. Не съжалявам за нищо написано. Избило е на повърхността вследствие на друг, по-дълбинен процес. Друг е въпросът дали не бих направила по-прецизен подбор при публикуване на стихосбирките си, но това е съвсем отделна тема и вие не ме питате това. (Усмихва се).

Кой е твоят читател? И разбирате ли се отвъд думите?

Моят читател е човек чувствителен, не до свръхсантимент и драматургична женственост, но преживял любовно разочарование, преживял предателство, живял пълнокръвно и цветно, човек, който не се е щадил. Тоест, може да е всеки. Човек.

За какво ни разказва „Без(Д)умие“? За кого?

За човеците. За съдбите им. Там има влюбени жени, които растат къмто мъдри  по не най-елегантния и безболезнен начин. Там има нищи хора, бедни и убоги, защото премръзнало куче на улицата може да ме разплаче. Там има персонажи с библейски прототипи, защото не спирам да си задавам вечните въпроси от умаления си, личен олтар. Там има болка и страх, любов и не-любов, вяра и неверие, надежда и отчаяние. Има всичко. „Животът е глагол“. Действие. Динамика.

Много и различни човешки лица има сред тези страници... всичките ли ги срещна в живота си?

Да, всички. Пиша за реални срещи. Всички съм срещнала. Даже много повече, но тези са ме досегнали.  

А любовта – срещаме ли я по пътя си? Разпознаваме ли я, ако е превърната в страдание или ежедневие?

Разбира се. Не просто я срещаме по пътя си, тя е пътят ни. И няма никакъв шанс да я подминем, да се припознаем или да не я разпознаем, ако е Любов. Независимо как свършва и до какво ни води, тя е пътят ни да се учим и причината да сме такива, каквито сме – с всичките си белези, неврози, тревоги, страхове, но и мъдри, различни, нови, контурирани и оцветени, в доказателство на това, че животът е хубав и от него трябва да се гребе с пълни шепи. (Усмихва се). Любовта е много причудлива. Може да приема всякакви форми и конфигурации. Но важното е да я има. Тя осигурява живеене, другото е проста физиология и биологично съществуване.

Ние, хората, „нищи“ ли сме или просто мечтаем за неделни приказки и оттам идва бедата?

Не бих обединила тези две глави на книгата в общ въпрос, защото на ниво енергия и послание са различни. Не казвам несъвместими, а просто различни. Иначе, всички сме нищи. Всички сме грешни, по човешки крехки и страдащи. В главата „Нищите“ съм събрала стихотворения за просяци, бездомници, пияници, по общите представи – декласирани хора, маргинали. Вглеждам се в хора като тях. Имам „любим“ мияч на стъкла на едно софийско кръстовище. Много умни очи има. Разбираме се с поглед. Понякога малшанс преобръща всичко… Но и той вероятно мечтае за неделни приказки. Просто неговата „приказка“ е различна от моята.

В „Нищите“ има стихотворения на библейски теми, стихотворения за провинциални, следобедни градове, за продадената ми родна къща, за сестра ми в емиграция, мои лични саморефлексии, стихотворения за насилие над жени… Това са все отделни приказки. Далеч не само неделни.

А третата глава – „Всички приказки са писани в неделя“ – е най-„щастливата“ глава в тази книга. Тя обединява основно любовни стихотворения, при това ЩАСТЛИВИ любовни стихотворения. Заглавието ѝ е провокирано от шега на мой приятел, че публикувам във фейсбук нови неща предимно в неделя, след, предполага се, добре прекарана съботна вечер. Там енергетиката е друга. Обичам любовната поезия. Не крия. Обичам да пиша любовна поезия – щастлива или нещастна, но любовна.

Оцелява ли вярата днес или е на доизживяване?

Оцелява. И винаги ще оцелява. Дори да няма друго, остава вярата. Жизнеутвърждаващ инстинкт, който ни спасява.

От какво Пилат си измива ръцете и можем ли да разпнем любовта?

От малодушието и страха. И, да, можем. Точно с тези два „инструмента“ я разпъваме на кръст – с малодушие и страх.

Умеем ли да се обичаме?

Не много. Или поне не всички от нас. Всеки обича според силите си. Хората сме с различна дълбочина и с различно световъзприятие. Когато обичаме, това проличава особено много.

А умеем ли да живеем?

И тук всеки според силите и себеусещането си.

Какво е животът всъщност?

Не се побира в отговор. Не е само „глагол“. И много други неща е.

Къде е мястото на поезията в дните ни? А в твоите?

Ще отговоря за себе си. Мястото на поезията в моите дни си пожелавам да бъде в уютните, неделни следобеди, когато пиша щастливи, любовни стихотворения, макар да зная, че мястото ѝ няма да е само там и тогава.

Иначе е хубаво да намираме място за поезия в дните си. Тя окуражава и ни прави по-смели. И по-разбрани. Когато чувстваме една поезия и се припознаваме в нея, оставаме с топлото чувство, че дадено преживяване не се е случило само на нас, че някой все пак ни е разбрал и едва ли не ни е „изслушал“. Поезията винаги е била и си остава, лично за мен, най-човешки честната форма на споделяне. А няма човек, който да не копнее за топлина и разбиране в определени моменти от живота си.

„Без(д)умие“ означава ли подтик към действие в крайна сметка?

Никой в тази книга не е спирал да „действа“. Тя е пълна с енергия, с трептения на много висока честота. Тя не е мълчание, апатия и безсилие. БезДумието не значи безсилие! Напротив. Обикновено е моментът на свръх концентрация и себе-събиране преди да се хвърлиш в действие.

Останаха ли ти още думи, които да споделиш с хората, които обичат поезията ти?

Разбира се. В противоречие с финала на тази книга:

„Накрая рухнах от умора, от безпосочни наративи,

от изповеди като изстрел в окото на озъбен мрак.

Със думи демоните храня. (Те винаги ще бъдат живи.)

Но спирам да разказвам вече… (Животът е глагол все пак.)“ –

не, не спирам да разказвам.

Имам още много за разказване.

И накрая – коя е думата, която би подарила всекиму, ако светът страда от безДумие?

Една-единствена – Любов.


Въпросите зададе Ива Спиридонова.

 

коментари

Добави коментар