Куркудена чорба за Халед - Ася Кулева

  21 Септември 2020, 09:54           707        0

Снимка: https://pixabay.com/

 

Ася Кулева е дългогодишен преподавател по немски език в МГ "Баба Тонка" – Русе. Ръководи театралната трупа към гимназията от учебната 1997/98 г. Работи в областта на психодрамата, форумния театър, социалния тренинг и развитието на меките умения (soft skills). Провежда уъркшопи с елементи от форум-театъра и плейбек-театъра, както и сесии по творческо писане. Има дългогодишен опит в драма педагогиката и театралната педагогика. „Учител на годината” 2016 г. Публикувала е в научния печат свои изследвания върху творчеството на Й. В. Гьоте, М. Булгаков, В. Распутин, Ем. Станев. Пише на български и на немски език по проблеми на методиката на чуждоезиковото обучение, интерактивните методи и стратегии за работа в интеркултурна среда, драма педагогиката и театралната педагогика, както и художествена проза. Издала е книгите „По немирните стъпки на времето. 90 години ученически театър в МГ „Баба Тонка” – град Русе” (2010), „Марципаненият чехъл” (Роман, 2012), „Градината на земните удоволствия” (Разкази, 2017), „Какво би станало, ако… Драма-педагогика и театрална педагогика” (2020).

 


 

      Има начин отново да бъдем добри.

      „Ловецът на хвърчила”, Халед Хосейни

 

ЧАСТ 1

Влиза в малката стаичка и очите му залютяват от дима и миризмите. Съблича кожухчето, изува набързо подпетените обуща и се обръща към бумтящата печка.

– Обущата хвърли ли? – широкият гръб на Манда  препречва топлината.

– Хвърлих ги, жено. Още на прага – отвръща благо. – Ама какъв студ навънка… Добре, че тука е топлинко.

Манда не отговаря. Той я заобикаля и слага на печката бакрачето с виното, добавя малко мед и лют пипер и протяга ръце над плочата. Тази година виното се получи хубаво, ще стане марец за чудо и приказ. Ще омекне Манда, ще си похортуват… Отдавна не са го правили. Откак…

– Луд човек! – Манда го изблъсква настрани, сваля бакрачето и намества на печката голямата тенджера. – Не видиш ли, че слагам куркудената чорба? – После се връща на масата.

– Как да видя, джанъм, като с гръб ми стоиш? Влязох, баре едно „Добря до” да ми беше казала. Да се обърнеш, па аз да ти върна „Добро на”, Мандо, както си е ред.

Жената изсумтява и развърта ножа по месото на масата. Той обръща гръб на печката и се взира в прибуленото ѝ лице. Бледа му се струва. И хич не го поглежда.

– Донес зелевата чорба, че момчето гладно.

Едва сега вижда детето – едно такова мининко, носът му едва стига до ръба на масата. Бря, ваджишка работа! То пък чие е? Не е наше, чуди се той, но не смее да пита. Излиза.

– Ей я чорбата, станала е - влетява той в стаята и спира. Водата в тенджерата кипи, месото в тигана цвърчи  на загоряло, мирише на чубрица, пушек и суха целина. Няма никого.

 

Дядо Петър изхлипа и се събуди. Не погледна часовника. Какво да му гледа? Знаеше, че е привечер и това му стигаше. Хапна надве-натри по обяд, напълни печката с цепеници и пак си полегна. Тази година рано застудя. Едва влезе ноември и падна първият сняг. Добре, че отрано приготвиха дървата – той и останалите шестима старци в селото. Дали ще изкарат зимата? Миналата година си отиде баба Гена. Разбраха чак след седмица. И как да разберат? То баталясалите къщи станаха много. Склопила очи Гена, докато плетяла нови калцуни от стара прежда, завалийката. По неразринатия сняг усетиха. Без котешки стъпунки. Така я намериха – седнала, с шишовете в ръцете, а котката свряна едва жива под полата ѝ. Не беше ѝ посегнало животинчето, нищо че беше примряло от глад. С чер сукман се облякла, Мандо, и седнала да плете, разказваше дядо Петър наум на жена си. Стъкмила се за пътя, сякаш е усещала… По пазухата и полата, Мандо, гледаме и се чудим – бели топчета. Да са рупове[1]– не са рупове… Да е ляд – не е ляд… Чудим се и се маем, жено, на туй нещо. После  баба Кираца ни напъди, зер да стъкми Гена за пътя. Тогаз разбрала, тогаз и ни каза. Белите топчета и това огърлье неречени думи били, Мандо. Щото отдето думата излазя, оттам и душата. Нали саминка си живееше Гена, с кого да си хортува? Напоследък не се сбирахме, застудя, къде да ходим, сняг да газим? А пък тя, милинката, искала да си хортува с жив човек… Калпава стока сме ний, хората, Мандо, и в калпав свят живеем. Не отадаме на добро…

Дядо Петър прибра за другарче котката, а всички, заедно с поп Томчо, изпратиха баба Гена до гробйето. „И когато земното наше жилище, тази хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно[2]… Вечна ѝ памяяят…” Попът  претупа опелото и драсна към другото село – пак за умряло. Поп Томчо караше стар мотоцикъл с кош, военен. В коша държеше кандилото, свещите и другите потреби. Мотоциклетът трудно палеше, та все се налагаше старците да го бутат по нанадолнището. Засилваха го с пъшкане и присвиваха очи, опитвайки се да следват каската до следващия баир. Поп Томчо вече не носеше килимявка, а само очукана метална каска. С нея опяваше и покойниците. „Да не се претрепе отчето, ей”, цъкаше с език дядо Марчо. „Че тогаз сме жив зян. Кой ще ни изпрати назе?” „Дядо Боже го пази него. Ще го опази да ни изчака”, успокои го баба Кираца. „Ама Гена коджа хитра излезе. Ей на, стъкмила си овреме сандъка. Нали сам-саминка, милинката”, заприпява старицата. „То ний като не сме сами, що сме самички, а? Де са ни децата”, изрепчи се влютнато Славейко. Дядо Петър си замълча и преглътна с мъка. От пръстта сме поникнали, да се обърнем към нея, спомни си думите на дядо Румчо. Тогава, на погребението на баба Гена, се разбраха всеки ден да се чуват. Днес един обикаля шестте къщи, после друг и така… Само баба Кираца освободиха от обхода старците. Но вечерната проверка включваше и нейната къща.

 

Тази година нали снегът падна рано, та по него се ориентираха къде все още мъждука животът. Напоследък рядко се сбираха и всеки се опитваше по свой си начин да насели своята си самота. Познаваха се отдавна, имаха общи спомени, знаеха си кривиците, знаеха всичко за рода на всеки до девето коляно. Че как иначе, като дедите им заедно са дошли от Беломорската Тракия, заедно са избрали това местенце в Странджата и заедно са градили къщите си. Понякога старците се разговаряха за общото им минало, с часове въргаляха в устата си като топче гъст рачел спомените, толкова дълго, че накрая им загорчаваше. Този вкус оставаше и те месеци наред се отбягваха. Напред не гледаха, защото там беше само гробйето. Не говореха и за децата си – къде от свян, къде от срам. Не идеше и да се лъжат, защото всеки познаваше всички. Затова между все по-редките сбирки само тепаха из обезлюдялото село и подвикваха от портичката изгласа: „Жув ли си, наборе?” „Жув, жув”, отговаряше стопанинът и дежурният по вечерен обход продължаваше пътя си.

Дядо Петър размърда схванатите си нозе и котката измърка. Затова съм се схванал, мина му през ума. Сакън, котето да не разтурна.

Портичката изхълца и котката наостри уши. Дядо Петър реши да изпревари въпроса и викна:

– Жив съм, наборе, карай нататък.

Старецът се пресегна към масата и взе таблата. Включи я и погледна екрана – беше едва шест часа, а навън вече мраченееше. Дано нощес се обади Горан, да се видят. Ех, сине, къде е таз пуста Канада? Далече е, сине, много далече. Гледам те на таблата… И унучето виждам, ама настрана сте, милинки. Последно кога си дохадахте? Мама ти умря преди девет гóдин, вий тръгнахте преди още девет. Унучето още вързопче. Есеняче му виках, щото късно си го отимахте. Ама да е живо и здраво, да си го отчувате. И ти късно доде, ама я какъв мъж стана… Манда се сърди, сине, че не дохадахте да я изпроводите. Ти си дохада после, ама късно, сине… Ама как да дохадаш, кой да ти каже, че мама ти болна? Тъй не знам, Горане, каква сила те накара, същата година да си додеш в село. Прясната пръст ли те викна? Майчина горест ли? Или щото аз ти говорех нощем, сине? Какво туй нещо, сине, дето те викна, áко ли късно, Горане? А мене, като ми свършат дните? Ще ли ме чуеш, сине, ще ли си додеш? Буков сандък съм приготвил. И катът ми готов. Стари са дрехите, ама като нови, сине. Пари бадява не давам, знаеш ме... Табла ми купи да си говорим, ама не е туй приказка, да знаеш… Горане, все ще ти казвам, ама забравям. Остави си книгите тука, сине. От Халед ноя[3]… Чакай да видя…Хосейни… „Ловецът на хвърчила”, тъй се казва. Чета я, да знаеш… Поплаквам, сине, за туй хлапе… Какво е туй нещо, Боже, как се живей с толкава вина?... И дядо Румчо ми е харен… Много верни приказки казва… Ама Манда се сърди, сине, още се сърди. Не само заради тебе, сине, и друго нещо има…

Котката скочи от одърчето и застана до вратата. „Сигур зор има хайванчето“, помисли си дядо Петър и стана да отвори. Котката се изправи на задни лапи и задраска по дървото. „Ей сега, търпи де“, мърмореше дядото. „Барем шумарник не ти трябва, цял двор и цяло село имаш.“ Старецът открехна вратата, котката се шмугна навън, изсъска и влетя обратно. „Бря, кокарджа[4] ли те уплаши? Или устрел[5] дохада… Я да видя.“ Дядо Петър престъпи прага и се огледа. Понечи да се прибере и тогава чу шум под стълбата. Погледна надолу и се сепна: под стъпалата се бе сгугрило слабичко човече.

– Кой си ти, сине? Чий си? Що правиш вънка? – старецът с мъка слизаше по дървената стълба.

Момчето се изправи. Дебела, раздърпана  фланела покриваше коленете, а изпод късите панталони стърчаха тънки крачета, посинели от студа. Скъсаните гуменки на босо бяха отъпкали в снега едва напъпили цветчета. Стеблото се виеше от портичката, ластари пълзяха към шумарника, към плевнята, към дама и спираха току до къщата. Така се виеха по черчеветата и гредите булите гащи[6] на Манда през лятото. „Що дири туй хлапе в зимата и що е тъй голо“, дивеше се дядо Петър. „“Ей на, кунките му синкави, и как трепери милинкото, като шума.“

– Не бой се, сине, дядо Петър съм – усмихна се старецът. Момчето гледаше недоверчиво. Беше готово всеки момент да избяга, макар че едва се държеше на крака. А дядото все така се усмихваше.

– Наан[7]… Наан? – промълви момчето и наведе глава засрамено.

– А? – дядо Петър го гледаше неразбиращо. „Циглето май се загубило“, разсъждаваше той. „Ама то тук рядко се вясваха цигани. А и те не питаха, а завличаха каквото им падне. Ей така преди няколко години, когато орталъкът започна да опустява, тумба цигани само за нощ обра де що намери желязо, барабар с къркелите[8] на портите. Тогава Шаро го спаси. И Горан, таман си беше дошъл. Кучето залая, синът му скочи и се разпсува. Пришълците не очакваха млад човек тук и набързо напуснаха селото.“

– Наан… На-ан…

Старецът изплува от спомена и се взря в черните очи на момчето.

– Не ти разбирам, сине…

– Наан… – отчаяно повтаряше момчето. По някое време посочи устата си.

– Аааа, гладно си значи. Ами що не рече веднага?  Яла вътре, хем ще се постоплиш, хем хляб ще ти дам – зарадва се старецът и го хвана за ръката.

Момчето рязко се освободи и отстъпи назад. „Туй хлапе много  уплашено, как ще го нахраня“, чудеше се дядо Петър.

– Не бой се, сине. Яла вътре, малко да се стоплиш.

Момчето не помръдна.

– Да дода тогаз да ти донеса – Дядото с мъка тръгна по стълбата. Усмихна се, щом усети, че момчето несмело тръгна след него. То звяр се научава, та двама човеци ли няма да са разберат, тъй де. „Ще му се стоплят кунките, ще си отпусне пазвата“, редеше си наум старецът. „Ама как не остави барем малко от куркудената чорба, Мандо. От нъва[9], дето насън ми я готвеше. Ей на, хлапето гладно, ми как…“

Дядо Петър отвори вратата и потрепери от лъхналата го топлина.

– Яла вътре, сине, на топлинко. Я ей сегинка – засуети се той.

Момчето остана на вратата и протегна длани през прага. Старецът не посмя да настоява. Бързо отряза половин хляб и го подаде на гостенина. Мургавите ръчички го грабнаха, скриха го под развлечената фланела и след миг бързите му стъпки затрополиха по стълбата.

Дядо Петър сви рамене и посегна към таблата. Включи я, ала синът му не беше на линия. Докривя му. Остави настрани таблета и взе книгата. Намести козинарката върху премръзналите си нозе и заглъбна в историята за шивача крадец[10].

 

Манда пак стои до масата с гръб към него. „Комай наденик тъпче“, преглъща гладно дядо Петър. „Ама как да си поискам? Сербез, ще ме откине“, умува той. „За панаира пролетес ще го пази, знам аз…“

– Манде – започва миролюбиво старецът.

Жената мълчи.

– Манде, ма…

Дядо Петър приближава до Манда, намята на раменете ѝ нова забрадка и бързо я бацка по тила:

– Драга си ми, Мандо. Пазвата ми гори за тебе.

Той протяга ръце да я прегърне. Мократа от пот коса мирише на кучешка роза и мехунка и той си спомня първата им нощ, кога я откраде от нихните в Троянско. Бая се дърпа тогаз и врява вдигна. „Като толкоз не рачиш, да взема да те остая. Що ми е насила земена жена”, попита я. „Ба, води ме, дето си намислил, я нека си цирикам”, рече Манда и притихна в колата. Пък после… Дланите му се изпотяват, мъжката му сила кипва както едно време. Ръцете му се сключват и… жената се стопява в притъмнялата стая.

 


[1](диал.) Сребърни монети. Бел. авт.

[2]2 Кор. 5:1. Бел. авт.

[3](диал.) Онзи. Бел. авт.

[4](диал.) Невестулка, пор. Бел. авт.

[5](диал.) Зъл нощен дух. Бел. авт.

[6]Увивно растение с бели фуниевидни цветове. Бел. авт.

[7]Вид традиционен хляб в Афганистан. Бел. авт.

[8](диал.)  Халка на външна врата. Бел. авт.

[9](диал.)  Онази. Бел. авт.

[10]Притча от МевлянаДжелялледин Руми. Бел. авт.


 

коментари

Добави коментар