Куркудена чорба за Халед - Ася Кулева

  22 Септември 2020, 09:50           853        0

Снимка: https://pixabay.com/

 


 

Част 2

Дядо Петър отвори очи и вдигна от масата натежала глава. Погледът му се спря на снимката до иконата.

„Гледам те на кадрото, Мандо, и все се чудя: Няма ли крата таз мъка? Мер още ме съдиш? Що да сторя, че да омекнеш? Хортувам ти – бягаш. Прошка ти искам – не даваш. В марна вода[11] калъп сапун изтърках, греха да махна, ама ти не ми ли дадеш, бадява съм са търкал… Карам самин емен-емен десет годин. Самин човек – бербат[12] човек, Мандо. Пазвата ми вече е празна без тебе, джанъм, и залушките ми засядат. Ни ми се късва, ни ми са пие. Захващам се за работа, па се сятам за това-онова… Манда първа на панаира, първа на орото и врът[13] тебе глядат. Снагата ти тенка, нозете ти бяли и типат, типат ситнинко… Царвулете стари, ама на нозете ти като от невен жълти папуци… Ти с кунизмата[14] напреж, пък аз пак кърпех хорото. И чувах как те одумват. Поревнала си Стою гайдаря, затова си ръгала все напреж, току до одника с кърпата. Комахай шофадата[15] ти бил барал…Маю мила! Като шупнах… Зауших те с шамари насред хоришчето и те подкарах като добиче с гьостерицата. Джаснат  човек! Що ги слушам? Санким има как да знаят… Повечер брактиса, Мандо. Не ми рече, ама по марната вода и по пешкирите научих. Ама и я съм ти сърден, жено, да знаеш. Що не ми каза? То чужди дяца няма. С него и с Горан две да сме отчували. А тъй отиде фърлянко детето… Докога, джанъм, ще ме наказваш? Крати са вече животът. Без тебе тронка не струва. Нелюдив станах. Типам прекуцен и се чудя: Как ще дойда с тез нозе патрави? Дълъг е пътят до тебе. Ти ми дохадаш, ама дип все заръбана и наорлена. Поревна ми се от твойта чорба, Мандо, от твоя орталък, нъва куркудената… Как се каращисаха гозбите ни, а? Ама що са чудя: Врът през устата залушки кусаме, щото врът сме хора, нали тъй? Врът от пръстта са раним и татък врът нея ще нахраним… Татък… Татък ще клокна тенджерата. За задушница ще клокна. Пригоди ли времето, и до гробьето ще пода… „Топи, та мълчи”, тъй ми хортуваше. И ми досипваше…“

Дървените стъпала заскърцаха и дядо Петър тръгна към вратата. На прага стоеше същото момче.

– Добря до, сине! – усмихна се широко старецът. – А влазяй да не изстине стаята.

Момчето се поколеба за миг, после набързо събу скъсаните гуменки и влезе.

– Не се изувай! – възкликна дядо Петър. – Я колко студено, сине…

Старецът се засуети, после извади изпод възглавницата чифт стари подпетени терлици и ги подаде на момчето.

– Сигур не си ял, сегинка ще наредим нещо – Дядо Петър мушна две цепеници в поизстиналата печка и сложи тигана.

Момчето пристъпяше от крак на крак, скрило ръце в широките ръкави на същата фланела.

– Петър. Пе-тър – Старецът посочи гърдите си. – Ти чий си, сине?

– Петр? – Момчето посочи себе си.

– Не, я съм Петър! – Дядото повиши глас, като че говореше на глух. – Ти кой си?

– Халед, Ха-лед – закима радостно момчето, скръсти ръце на гърдите си и леко се поклони.

– Халед, ама не Хосейни – засмя се дядо Петър.

– Халед, ама не Хосейни – повтори след него момчето и също се засмя. – Халед-ама-не-Хосейни…

– Тъй, тъй – радваше се старецът. – Ама чакай да те стъкмя малко, че пак се синявиш от студ. И бос, и гологлав… Ей тук е останало това-онова от Горан…

Дядо Петър извади от гардероба панталон, дебели чорапи, риза и плетена шапка и ги подаде на момчето.

– Мърва си пъсен[16], ама… Надявай ги сегинка, а я да взема малко луканики от вънка.

Момчето го погледна тревожно. Старецът го успокои с жест и го остави да се преоблече на рахат. Когато се върна, Халед вече се беше пременил и седеше на пода със скръстени нозе. Маю мила, слиса се дядото, ами сега?

– Стани, сине, стани, па седни на масата.

И дядо Петър му показа как да седне. Момчето се изправи и някак несръчно се закачи на крайчеца на стола.

Мазнината в тигана вече цифкаше и старецът метна няколко луканики в нея. Наряза хляба и сложи чиния и вилица пред Халед. Какво още би могъл да предложи на госта? Погледът му се спря на големия буркан на прозореца. Куркудена чорба нямам, Мандо, ама виж, мускулена[17] сложих още преди месец. Ей сега ще извадя на хлапето, как не се сетих одеве, оправдаваше се дядо Петър. Халед преглъщаше на пресекулки, отчаяно опитвайки се да прикрие глада. Старецът побърза да му сипе и го подкани с жест. Момчето се нахвърли върху храната. Чупеше хляба на ладийки, потапяше ги ту в мазнината, ту в туршията, натоварваше ги с парченца наденица и бързо ги мушваше в устата си. „Бря, лапа като хайдутин, бая гладно хлапето“, усмихваше се дядо Петър. „Ама то май врът дяца са таквиз. Я да му туря и чай от нашия – кантарион и мехунка… И хляб да дам, че този май го орупа хайванчето.“ Старецът тръгна към писания долап.

– Калпава душа ни благо яде, ни ново носи. Това го знам от бакю Тодор – Дядо Петър се обърна и се сепна. Халед трескаво тъпчеше мазните залци в джобовете на панталона. Щом видя смаяното му лице, момчето възкликна горестно и избяга от стаята.

На другия ден Халед не се появи. На следващия – също. Старецът се разтревожи. Криво му беше. И празно. Беше започнал да се привързва към момчето. Обикаляше по двора, броеше стъпките по снега, объркваше ги със своите и се отказваше. Направи куркудената чорба за Халед с надеждата, че момчето ще се появи. Гневеше се и си го изкарваше на баба Хаджийка. Що ли те гледам, старо, сяното ми ядеш и с ден на ден по-маленко мляко даваш? Козата го гледаше виновно и лягаше върху пресъхващото виме.  „Време ти е, ама как да се реша, бабо Хаджийке, как? Аз живот не съм отнемал… Не си ли? Ами кога брактиса Манда?... Топи, та мълчи! Мълчи!“

На третата вечер остави храна на прага – хляб и луканик, завити във везена пачаура[18], останала от прикята на Манда. То какво друго да остави в този студ? На сутринта бохчето го нямаше. Дядо Петър малко се успокои. Продължи да оставя храна. И да мисли за момчето. Нощем се будеше, понякога му се струваше, че чува стъпки, котката също наостряше уши, но докато стане и отвори вратата, шумът стихваше. 

Студът натисна в снега селото. Слънцето рядко се прогалваше, а  димът от комините на обитаемите къщи едва намираше сили да пробие ледения въздух. „Като вощеници на гробье“, въздишаше дядо Петър. „Ама колкото ни е дадено от атлазения плат, с толкоз ще караме. Дядо Румчо хубаво го е написал. Жив да си, Горане, че я забрави таз книга. Денем чета, нощем, ако те няма на таблата, размишлявам. Понякогаш Манда стои до печката, приготвя нещо, а аз ѝ чета… Как се свъртяхме с Манда, как се намерихме… Ама тя, земята, една, сине, няма чузда земя, няма чузди хора. Ей на, и ти, Горане, откога си в Канада? За чузда ако я имаше, щеше ли да си там толкоз годин, а?... Тъй ли е, сине? Ама плака, кога си дохада… Плачеш ли там, Горане? Как да знам, като не те виждам, как да знам…“

Дядо Петър си наля чай и седна на одърчето до прозореца. Късият ден вече се спускаше зад баира и бързаше към топлия дом и дъхавата вечеря. Тази вечер мислеше да си направи измигаль[19], но му мина меракът. И котката не беше твърде пощелива, минаваше с попара от хляб и мляко от баба Хаджийка. Днес имаше какво да прави, ала не свърши нищо. Хляб трябваше да си изпече, дрехи за кърпене имаше, а накрая – нищо. „И чаршафете ми кръпник до кръпник, и ризата ми, Мандо. И пазвата ми“, мърмореше старецът. „Как да я карам татък без тебе? Сърдита да си ми, ама тука да си ми. Ти ще се сърдиш, пък я ще ти хортувам. И все един ден ще омекнеш. И сега ти хортувам, ама дали ме чуеш, Мандо?... Я ти хортувам, да не стана като Гена. Ей тъй да ме намерят – с огърлье от неречени думи. Яска[20] ме пазвата нощем, гълтам въздух, ама не стига. Как ще се мре, не зная. И как ще намеря пътя към тебе?“

По притъмнелия двор премина сянка и дядо Петър се изгмурна от тягостното бъбрене. „Кокарджа ли търсеше да се нахрани? Я как се мушна в дама. Няма да види хаир, завалийката“, мина му през ума. Кацилото празно, клочки няма, и фитки няма. Саде баба Хаджийка се шири на топло. Старецът ѝ правеше седяло от царевична шума и слама, а през дългите нощи и дни на зимата козата го изяждаше от скука.

Чу се сподавен плач, като че яре изврещя. После утихна. Дядо Петър реши да провери и тръгна по охкащата дървена стълба. Ще нагледа баба Хаджийка и после ще си легне. Тази вечер няма да търси Горан на таблата.

Вратата на дама бе леко открехната. Дядо Петър приближи и дочу човешки гласове и скимтене. Заради напредналата си възраст баба Хаджийка нямаше как да се ояри, нито пък котката да си отима дечица – в селото липсваха котараци. „Причува ми се“, реши дядо Петър. Ама я да видя козата, има ли какво да рупа. Старецът влезе и окаменя на място. Халед седеше на пода и отчаяно се опитваше да скрие зад себе си парцалив вързоп, който мърдаше току до баба Хаджийка.

– Бря, сине, що е това зад тебе? – Дядо Петър тръгна към момчето.

Халед изпищя нещо на непознат език и стегна слабичкото си телце, готов да атакува.

– Няма страшно, Халед-ама-не-Хосейни… Аз съм дядо ти Петър, сине…

Така говореше старецът от вратата. Виждаше дивия блясък в очите на момчето и не смееше да приближи. „Като уплашено зверче, маю мила“, дивеше се старецът и се чудеше как да го успокои. Иззад Халед се чу плач и вързопът се разтвори. Дядо Петър ахна. Под купа парцали се показа млада жена. Трескавият ѝ поглед се стрелкаше ту към Халед, ту към стареца. Ръцете ѝ трепереха и се притискаха към гърдите, а под тях нещо мърдаше и скимтеше.

– Не бой се, булко, не се бой… – Така мърмореше успокоително дядо Петър, докато протягаше ръце към жената. Халед го спря малко преди да я докосне. „Ама съм мискинин, как ще пипам чуздата жена“, сепна се старецът. Момчето говореше разпалено на жената. По някое време тя кимна, подаде вързопчето на сина си, а той го предаде в ръцете на дядо Петър. Бебето ревна и старецът го гушна в пазухата си. 

– Ееех, бабо Хаджийке, сега се усетих за млякото, сега чак… Ама нали  съм замайосан… – После се обърна към момчето. – Хайде, сине, да си ходим врът дома. Ти помогни маю си, пък аз ще отнеса маленкото вътре да не простине.

Дядо Петър затипа чевръсто към къщата. „Първо ще сложи топла вода да се измият. Ще извади катове от Манда и Горан, люлката му седи в плевнята, ще я вземе. Докато се натъкмят, ще иде до баба Кираца за още хляб и тънко ще я подпита за разните женски билки, че тя пó разбира от тези неща. Нищо няма да обажда на никого, не е тяхна работа това. Ще ги нахрани, ще ги напои, ще намести двете одърчета едно до друго – за майката и бебето, а те с Халед ще спят в другата стая, студената. Утре ще нагласи печката в нея. За друго не са сятам, Мандо, другото татък, ти ще ми речеш това-онова, ти пó знаеш, жено…“

Когато дядо Петър отвори вратата, сърцето му се усмихна. На одърчето до прозореца седеше младата Манда – кникат[21] чукмань покриваше краката ѝ, обути във вехтия анцуг на Горан, и бяла кърпа криеше косите ѝ. На нозете ѝ черните чехли на Манда. Жената криеше свенливо поглед и се усмихваше на бебето. Халед се въртеше около печката и току хвърляше в зиналата ѝ паст цепеници и вършини. „Тимисно[22] е момчето“, зарадва се дядо Петър, напъди го към майка му и сложи почернелия сач. Скоро до него зацифка и тиганът. Куркудената чорба за Халед ще я остави за утре. Сега ще стъкми саченика, както го правеше Манда. Стаята се изпълни с аромат на пържен лук и мазнина, на катми и челяд. „Ай сега, да ги наредя, както ти ги редеше, Мандо“, мърмореше под нос дядо Петър. „И да ги залея с шекерения сироп… Бързинко, че дяцата гладни, жено…“

– А добря до, дяца – обърна се старецът към гостите и ги покани на масата.

Жената се засуети и без да изпуска от ръце бебето, приклекна да седне на пода. Момчето я докосна по ръката, каза ѝ нещо и тя покорно седна на стола. Този път дядо Петър не сложи вилици на масата. Гостите го гледаха изпитателно и чакаха. Настъпи свенливо мълчание. Старецът се усети, грабна една катма, топна я в сиропа, засмя се и я мушна в устата си.

– Хайде, Халед-ама-не-Хосейни, лапай, не чакай – подкани го той.

– Халед-ама-не-Хосейни, Халед-ама-не-Хосейни – засмя се момчето и повтори движенията на стареца.

– Хайде, булко, хапни – подкани я дядо Петър. – Не ви знам табиетите, сине, ама знам едно: мискин храна няма, мискин уста има. Това знам. Аз съм дядо Петър, Пе-тър – посочи той към сърцето си.

– Хана, Ха-на – представи я усмихнат Халед. И пак посегна към тавата с катмите.

Засмъдяха му очите на дядо Петър и той стана. Излезе навън на хладно. Ще изкади един тютюн, ще нагледа баба Хаджийка и ще замандали здраво портата. „Чужди деца няма, Мандо, врът са наши. И онова, жено, дето отиде фърлянко. И то наше. И се чудя, Мандо, как Бог ни каращисва, как се сята за това нещо, пък ние не се сятаме?... А булката с маленкото как се беше сгушила до баба Хаджийка. Да го топли милинкото козата, ако ѝ свършат дните. Майчица…“

Дядо Петър крачеше из двора и продължаваше разговора с Манда.  „Ще ме наречеш въртоглав, ама одеве блестунка[23] фръкна… Посред зима блестунка… Не ми вярваш, а?... Звязда, казваш… Ама не е звязда, щото на ниското звязда не живява. Звяздите при тебе, жено. На ниското саде блестунки и хора… Я сега при дяцата отадам. Да си хортуваме. Я хортувам, тъва не разбират, ама… Неречени думи да не остават, Мандо. Кога се зехме, и ти не разбираше. Я ти искам лук[24], ти ми даваш кромида. Кажа куркудената чорба честа[25], ти се сърдиш. Ми де да знам, че по вашия орталък това било рядко, ма! Уж езикът ни един, пък на… После си свикнахме, ми как… И с тез деца ще се разберем… Пазвата ми се напълни, жено, китнато ми е сърцето. Пролетес ще му мисля как да ги запиша при кмета в града. Врът живи и здрави да сме! Ще му найдем колая. Аз ще  кроя доде мога атлазения плат, пък като свърши, ще дойда при тебе. На куркудена чорба и саченик. А ти ще ми речеш „Топи, Петре, та мълчи!”… Слагай масата, жено!... Ама много не бързай, де…“

– Пе-тър! Петър! – Халед стоеше на стълбата и махаше с ръка.

– Идвам, сине, влазяй да не настинеш! Сняг ще лети, на сняг мирише. Ей на, почна да ура[26] пущината.

Дядо Петър стъпка цигарата и тръгна към къщата. До пролетта имаше още много време. Ба, жив без дом и умрял без гробье не хартисват, Мандо, тъй фатам я колая на тоз свят, тъй…


 

[11](диал.) Червен. Бел. авт.

[12](диал.)Къщовник, кротко дете. Бел. авт.

[13](диал.) Светулка. Бел. авт.

[14](диал.) Чесън. Бел. авт.

[15](диал.) Гъст. Бел. авт.

[16](диал.)Вали силен сняг. Бел. авт.

[17](диал.)Туршия от мушмули. Бел. авт.

[18](диал.) Везана кърпа за хляб. Бел. авт.

[19](диал.) Пържени в мас хапки хляб. Бел. авт. 

[20](диал.)  Боли, пробожда. Бел авт.

[21](диал.) Червен. Бел. авт.

[22](диал.)Къщовник, кротко дете. Бел. авт. 

[23](диал.) Светулка. Бел. авт.

[24](диал.) Чесън. Бел. авт.

[25](диал.) Гъст. Бел. авт.

[26](диал.)Вали силен сняг. Бел. авт.


 

коментари

Добави коментар