„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога. Говори Дора Конова.

  28 Май 2019, 23:50        0

     

Спомените имат право на свое време, в което да достигнат до нас и да намерят полагащото им се място в историческата ни памет. Особено когато са били осъдени на дълго мълчание. Като тези на Дора Конова.

В „Лора, Яворов и аз” съставителят Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината. 

Именно като диалог може да бъде определена тази книга. Интертекстуално, най-малко с „Романът на Яворов” на Михаил Кремен, дори с творчеството на самия Яворов ако щете, но тук вече цитатите не са носители на анонимност, напротив, те носят своето лице, имат глас и дух. Тоест, става дума за проява на експлицитна интертекстуалност. И за книга със свой глас, способна да размести смислови, исторически и времеви пластове едновременно.

Отвъд текста, в един отминал живот, също става въпрос за диалог, за довършване на един отдавна прекратен без време разговор, в който всеки от участниците е имал време да заяви себе си, с изключение на Дора Конова. Дори за процес, в хода на който обвинената в какво ли не Дора, най-сетне може да произнесе своята защитна реч, подкрепена от категорични факти и доказателства.

Отвъд времето, „Лора, Яворов и аз” е и диалог между минало и настояще, за да може бъдещето правилно да разбере корените си. И да отсъди в полза на истината. 

Диалогичността не е особено характерна за подобен род трудове, ориентирани по посока биграфичност, но тук текстът е построен по начин, който изгражда героите в него не само чрез разказ, а най-вече с диалог, писма и други текстови свидетелства, те оживяват, дишат, разговарят един с друг. Една цяла епоха оживява, усеща се духа на времето, виждаме противоречивата Лора Каравелова, мрачния, но и светъл Яворов, Михаил Кремен и, разбира се, самата Дора Конова, изградени в цялост, но и представени напълно обективно и от първо лице.

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно. Но частиците, които той добавя към общата картина на едно бурно минало, дават един нов поглед към един от най-трагичните поети в родната ни литература, поглед, ценен за изследователи на литературната ни история и дваж по-ценен за четящите Яворов със сърцето си.

Но още по-интересен е образът на самия автор на тази книга, Дора Конова. Разказвайки спомените си, чисто човешки тя разказва себе си, споделя своята истина, заявява съществуването си, което на практика ѝ бива отказано приживе, защото тя безспорно е непризнат фактор в живота и на Яворов, и на Лора, а и в тяхната смърт. И тази Дора, която ще видят прочелите тази книга, е онази, която се завръща в диалога на много нива, възкресявайки истината за себе си. С акта на говорене Дора ни показва себе си такава, каквато е - изключително силна и достойна жена, осъзнала приживе и най-сетне сега, дълго след смъртта си, изпълнила своята мисия.    

Спомените на Дора Конова са нечутият глас, липсващата част от пъзела и достоверната следа по пътя към истината, такава, каквато е била в действителност. Ние можем само да я последваме.

Ива Спиридонова

коментари

Добави коментар