Мартин Спасов - Това, което ни убива, е с право да ни продължава.

  08 Октомври 2019, 14:27        0

Снимка: Надя Кънева

 

Дали човекът остава затворена врата за другия или по-скоро е негово огледало? Каква е цената на любовта и можем ли да платим за нея с живота си? Или сме живи заради нея? Къде е другият, приятелят, любимият? Липса или присъствие е? И дали сме сами до отчаяние, до болка и до смърт?

Мартин Спасов има силата да отправи към нас и себе си всички тези въпроси, а пътят към техните отговори се крие още в заглавието на новата му книга. „Приятелят, когото нямам”.

Вербално запълване на „нямането” като изкуство, каталог на съдържанието на пустотата, изброяване на липси, сякаш сърцето е карта на загубите, които всички ние търпим през живота си. Присъствията са случайна грешка в иначе равния ритъм на отсъствия, заприличващ на пулс, достигнал правата си линия. Но именно тези грешки, понякога със сини очи, понякога приличащи на близост, определяни като приятелство или любов, са нарушенията в пулса ни, които ни напомнят, че сме живи. И единствения ни поминък на този свят, е сърцето.

Ако трябва да синтезирам посланието на тази книга, субективно погледнато, за мен то може би се крие в един стих: „Животът не търпи кавички”. И Мартин Спасов го вади от преносната му употреба, за да ни каже да го изживеем пряко, директно и без страх. Въпреки болките или тъкмо заради тях. Въпреки затворените врати към душите на другите, зад които се крие съкровище от ограбени мигове любов. Нашата.

Всъщност, извън кавичките на прозаичното ежедневие, истината е, че в търсенето на човека най-добре опознаваме себе си. А търсенето е път през стихията на живота, в който съдбата на любовта е да умре. Раните и белезите са за нас, летопис са на дните ни. А съдбата ни е да търсим смисъл. Да открием къде, кога и в кого сме познали живота. И ние ли сме били това или другия?

И когато най-сетне застанем пред вратата на познанието, миг преди другия човек да си отиде или миг преди да се срещнем със себе си, осъзнаваме, че тя всъщност е огледало. В него е нашето отражение. А пукнатините му, които често са липси, рани, болки, празнини, всъщност ни свързват в едно неделимо цяло. „Аз” е „Ти”. И обратното. Отражението е „Ние”.

       

Не се колебайте да отворите вратата към себе си, подарена ни от Мартин Спасов с тази книга. Зад нея наистина сте самите вие... и приятелят, когото нямаме. Или имаме. Зад нея сме ние.

 

Ива Спиридонова

коментари

Добави коментар