Мъртвите / Ралица Красимирова

  25 Април 2018, 09:25           183

Ралица Красимирова Йорданова е родена в град Ямбол на 05.11.1989 год. Средното си образование завършва в ПГ по СС "Дунавска земя" с. Ковачица, общ Лом. В момента е студентка в ШУ "Епископ Константин Преславски", със специалност българска филология. Живее и пише в Пловдив от скоро. Носител е на втора награда в направление поезия на Националния студентски литературен конкурс "Шумен 2012" и „Шумен 2013”, награда от филологическия факултет на ПУ „Паисий. Хилендарски” за автор-студент от Трети Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“, първа награда за поезия на  Националния студентски литературен конкурс "Шумен 2014", втора награда в направление белетристика на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” 2015, първа награда за разказ на Национален конкурс за разказ на младежка тема Варна 2016,  втора награда за разказ в направление литература на Арт-фест Тюленово 2016.


Нейни текстове са публикувани в поетическата антология „За Шумен”, на която тя е и редактор, участва в сборникa с разкази  „За Шумен II”, който е отличен с колективната награда за литература на Община Шумен, текстовете и също могат да бъдат прочетени в литературния сборник "Златоструй".  Има множество публикации в електронни издания.


Ралица Красимирова издава дебютната си стихосбирка „Чернова” през януари 2018-та година. През април 2018г. е един от претендентите в ХLVI Национален конкурс за дебютна литература “Южна пролет” – Хасково 2018 г., категория "Поезия".

 

 

МЪРТВИТЕ

Представих си смъртта си. Самоубийство, какво друго? Правила съм го и преди. 


Представям си го все по-подробно и ясно. 


Как събирам нещата си в чували и ги свалям до контейнера. Всичко -  дрехи, вещи, спомени. Докосвам листата на цветята си, почуквам по аквариума, целувам котката. Изтривам профила си във facebook, имейлите, разчиствам всичко. Изкъпвам се. Обличам си черен широк панталон, черен, тесен потник с тънки презрамки, черно бельо и чорапи. Отпускам се и чакам. 


Както когато бях малка и смъртта беше интересна. Имаше музика и изпращачи. До гробището всички отиваха пеша, заедно. Трупът на мъртвия беше в ковчег, качен в ремарке на трактор, заедно с най-близките, които не спираха да плачат. Пред трактора, който се движеше бавно със скорост на човешко бързо ходене, свиреше духов оркестър. Това траеше дълго, а в летните тихи следобеди беше най-неприятно, ехото носеше всичкия плач вкъщи. После, седмици след погребението, всяка сутрин слушах бабите, които викаха през сълзи децата си, дядовците, братята или сестрите си. Ехото не спираше да води плача им при мен. Малко след като всичко утихваше, бабите идваха вкъщи и ми даваха сладки. Живеехме до гробището. Подаваха ми сладки кексчета, банички, купички с вкусна манджа, питки, орехи, ябълки, домати, каквото се сетите. Понякога ми носеха кърпички, шапки или ръкавички. Идваха, чакани или нечакани. Аз и брат ми бяхме децата на гробището. Ако някоя баба сънуваше починалия си близък, идваше непременно при нас, за да ни даде нещо. "Помниш ли, Раличке, дядо ти Зарко как ти чупеше орехи с ръце и ти му се радваше, колко е силен?", "Помниш ли, Раличко, чичо ти Вили, когато караше мотор по поляната и ти бягаше след него, за да те повози?" Плачеха, милваха ме, възкресяваха мъртвите си.

Бях дете на смъртта и само от мен можеха да изтеглят живот за обичните си. "Вземи орехи, дядо ти Зарко обичаше." "Сънувах снощи моето момче, няма го вече 10 години, дай на брат си едното, другото парче козунак вземи за тебе, моето дете много обичаше козунак, месех на всеки празник, много се радваше, вие с Миленчо ядете ли козунак?", "Спасов ден е, не знаеш, ама леля ти Лиляна имаше брат, умря на два месеца бебе, едно време нямаше дрехи като сега, увивахме в кърпи децата. Перяхме черги на Дунава с другите жени, там се разболя, а лекар нямаше. Ако живее - живее, ако не живее... погребахме го пак в кърпа, едно време нямаше дрехи, както сега. Вземи тия кърпи, Ралице, дай ги на майка си, за Бог да прости. Кажи, кажи и ти - Бог да прости!" Аз всеки път се срамувах да искам прошка на Господ и я исках тихо и сподавено. Жертвопринасях се и ядях, каквото ми даваха, че да си хапне и мъртвия. 


Животът се оттегляше бавно. Бабите идваха все по-рядко, отидоха при обичните си. Млъкна гробището. Вече никой не помнеше никого, нямаше кой да съживява мъртвите и те умряха. Скоро след това се усетих мъртва и аз. Берях си грозде, защото чичо Ленчо обичаше да яде, всеки път си късаше щом дойдеше вкъщи. Пиех насила като дядо си, който умрял, когато мама била малка. Късах сливи от дървото и ги ядях с филия хляб, като баба Милка и баба Будина, на които бях най-добра приятелка. Плетях и шиех котенца, като леля си Бойка. Чоплех семки, като дядо Бето.

За всяка блузка без емблема, тоест проста и евтина, казвах, че е по поръчка за мен, както казваше Киро, преди да се обеси. Понякога не хрусках бонбоните, за да имам красиви зъби, защото Димитринка правеше така, докато беше жива. Давах им от себе си. На мъртвите е лесно да дадеш, винаги вземат. Аз им говорех, питах ги разни неща, сънувах ги, рисувах ги в тетрадките си. Те мълчаха и ме викаха. Понякога чувах гласовете им, затварях очи и си спомнях. Колко бяха истински, как искам да съм тях, да съм вечна и да ме хранят, както ги храня. Когато умра, кой ще им дава? Когато умра, на кого ще оставя мъртвите си?