МОДЕРНИЗМЪТ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

  16 Януари 2020, 15:28           5091        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 

Модернизмът в литературата се заражда в навечерието на Първата световна война и достига разцвета си през 20-те години, едновременно във всички страни на Западна Европа и в Америка. Модернизмът е интернационално явление, състоящо се от различни школи – декадентство, имажинизъм, дадаизъм, футуризъм, импресионизъм, експресионизъм, конструктивизъм, сюрреализъм и др. Това е революция в литературата, чиито участници обявяват разрива си не само с традицията на реалистичното правдоподобие, но и със западната културно-литературна традиция изобщо. Модернизмът е първата културна и литературна епоха, скъсала с това наследство и даваща нови отговори на „вечните“ въпроси.

В световен план трима са най-големите писатели на модернизма – Джеймс Джойс, Марсел Пруст и Франц Кафка. Всеки от тях е реформирал изкуството на словото на ХХ-ти век и е смятан за велик пионер на модернизма.

Това световно културно явление не подминава и малка България. Модернизмът има почва и у нас. В началото на века възрожденската и вазовската традиция вече се възприемат като овехтели от младите литературни поколения. Творци, формирани от други културни идеали и нови художествени норми, чувстват необходимостта от създаване на нова, МОДЕРНА литература. И този голям поврат е осъществен и олицетворен от най-значимата формация в българската култура, обединена около сп. „Мисъл” (1892-1907) и известна като КРЪГА “МИСЪЛ”. Творците от „великата четворка“ / д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю.Тодоров/ искат да тласнат напред развитието на българската естетическа мисъл, да възпитават чувствата и художествения свят на българския читател, да увеличават познанията му и да го въвлекат в по-задълбочени размисли върху смисъла на човешкия живот. „Индивидуалистите“ от кръга „Мисъл“ създават българския модернизъм, който е свързан с идеята за сложната същност на творческата личност и нейното тълкуване и обяснение.

Тази нова естетика налага психологизма вместо „битовия реализъм“ и ограничената патриотична тематика. Идеолозите на модернизма искат да „извадят“ българската литература от чисто националните проблеми и патриархалния битовизъм. Дори Петко Ю.Тодоров, който клони към фолклора и патриархалния морал, преосмисля философските си възгледи, повлиян от Фридрих Ницше. Героите му са раздвоени в идилиите си и в драмата „Зидари“ той изразява чрез тях дълбоките промени в душата на българина след Освобождението. Съмнения в тази насока изпитват дори Елин Пелин и Антон Страшимиров.

През 1907 г. излиза алманахът „Южни цветове“ (изследователите са склонни да го приемат като начало на българския символизъм) под редакцията на Димо Кьорчев и Трифон Кунев.

Друго литературно списание е „Из нов път“, издавано в София от Иван Андрейчин в периода от 1907 г. до 1910 г. Списанието обединява автори с новаторски амбиции и с претенции за създаване на нова естетика. „Из нов път“ се свързва с началните прояви на българския символизъм, който търси медийна трибуна за налагане на естетиката си в теоритичен и художествен план. Като печатен орган на новото модерно изкуство то се нарежда по степен на културно въздействие и авторитет след списанията „Художник“, „Наш живот“  и алманаха „Южни цветове“.

Списание „Хиперион“ е месечно списание за литература и изкуство. Излиза в София в периода от 1922 г. до 1931 г. То е най-голямото българско символистично списание. Списанието отразява идейните принципи на писателите символисти и модернисти. Редакционният комитет е в състав Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов. В списанието публикуват свои творби Владимир Димитров-Майстора, Васил Захариев, Иван Милев, Дечко Узунов, Васил Стоилов, Сирак Скитник. Сред текстовете, публикувани в списанието, са манифестни текстове на Иван Грозев, Иван Радославов и др. То участва активно в основния дебат на българския модернизъм.

Модерната културна програма и творчеството на писателите от кръга “Мисъл” (и особено поезията на Яворов) проправят пътя на цяла плеяда поети от най-значимата формация на българската модерна литература - БЪЛГАРСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ, който е най-цялостно изразилото се модернистично художествено направление в националната култура. Поетите-символисти довеждат до изтънчено съвършенство изразната и музикална стихия на българския стих, превръщат лириката в най-съвършен инструмент на изповедно нравствено-психологическо самосъзнание. Школата на символизма създава най-блестящите лирици на българската литература, някои от които могат да бъдат наредени сред най-значимите световни поети на ХХ-ти век (Яворов, Дебелянов, Лилиев) и чиято лирическа концепция за човека и света е съзвучна с екзистенциалистките настроения на европейския ХХ век.

Основни мотиви в символизма са:

-             Драмата на самотата и отчуждението

-             Духовното скиталчество и безутешността

-             Прекършените криле, погубените идеали, срутените кумири

-             Тълпата и нейната поквара

-             Умората и разочарованието от живота

-             Безплодните планове

-             Противоречия на човешката душа

-             Непостижимото съвършенство

Първите прояви на символизма са в поетичното творчество на Яворов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров,  Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Трифон Кунев, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев. По-късно – Николай Райнов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Атанас Далчев и др.

Предходник на символизма със своята самотническа трагична чувствителност, Димитър Бояджиев е лирик, деликатна натура, за която душевният порив се превръща в чувство за неминуема гибел. Поет на любовта като единствен приют срещу враждебния свят, той и нея усеща като омайно привличаща го гибелна стихия, на която се отдава с последния вопъл на своя “сподавен” вик.

Но като първи прояви на българския символизъм в поезията се смята „Песен на песента ми“ от Пейо Яворов:

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава —

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога —

аз всичко знам…

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

.............

 

и „Новий ден“ от Теодор Траянов:

 

Под глух тътнеж просторът цял трепери.

Звезди отскачат в пътя замъглен.

И през разтворени железни двери

Сред златен прах пристига новий ден.

Подава свойта праздна чаша, гледа

Дали нектар зората ще налей,

А тя целува го, изчезва бледа,

В простора само нейний плащ белей.

 

В творчеството на Траянов е изразен протест, изразена е желаната естетическа и духовна революция. Разбира се, не само той реагира срещу шаблона.

Най-чист „поет-художник” сред творците на кръга „Мисъл”, е Пейо Яворов. Той е гений на българската лирика. Меланхоличен, но изпълнен с любов към родината, поезията, жената. Той е поет на светлината и тъмата. Неговата символистична поезия променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. За него, безспорният по онова време авторитет Пенчо Славейков, казва: „Има у него божествена дарба“.

Разликата между Яворов и Пенчо Славейков е, че Яворов е мъчително раздвоен между телесното и духовното, страда от противоречията. За Пенчо Славейков противоречията са главното, приема ги като нещо естествено. Без тях за него няма изкуство. С него в нашата литература навлиза модерният човек. Новаторството му е във философската насоченост, новия език и структура на творбата. Той включва народностни мотиви, обогатява нашата лирика с пейзажни и интимни мотиви. На границата на две епохи, той свързва в творчеството си българското, националното с общочовешкото и вечното. Дебелянов го нарича „жрец и воин“.

Българският модернизъм, създаден от Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Пейо Яворов и Петко Ю.Тодоров, както и от техните последователи, е оригинален, български по съдържание и форма. След романтизма, реализма и натурализма най-естествения път за нашата литература е модернизмът и символизмът, като естествена еволюция, тенденция към новото. Това поколение български поети ражда цял етап в историята на българската литература. И никой не може да оспорва завоеванията и мястото им.

коментари

Добави коментар