Молитва - Виктория Филипова

  27 Септември 2019, 08:59           406        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 

         Буташе количката  с едногодишната си дъщеря  и, сякаш на забързан кадър, се разминаваше с хората, които бяха плъзнали като бръшлянови листа из улиците.  Спъваха я с разпилените си разклонения и ѝ пречеха да се скрие по-далеч от нещастието. Бързаше да избяга от бурята, която я захвърли  в морето от болка. Помете я и я натроши на безброй ситни парчета. Искаше да се скрие от мъката, която гореше в неговите очи. Този поглед разсече като мълния цялото ѝ същество. Удряше я пак, и пак, и пак, а душата ѝ се гърчеше в болезнени конвулсии. Застигаше я на всяка крачка.  Потрепери. Стисна неволно клепачи, сякаш можеше с едно мигване да прогони тая разтърсваща случка от съзнанието си. Не успя да натика парещите сълзи обратно в гърлото си. Нито пък искаше. Тръпчивата жар преля и с пълна сила бликна из очите ѝ   Не ѝ пукаше, че минувачите я гледаха. А може би не я гледаха. Всеки беше натъпкал в джобовете на палтото си своите радости, болки и надежди и едва ли се замисляше с какво бяха пълни джобовете на другите.

        Огледа се на улицата и бързо пресече. Размина се с църквата, която  приютяваше човешки съдби и събираше в скута си най-съкровените молитви. В двора бе обособен неголям детски кът. Малка пързалка, по която се спускаха детските усмивки. Една люлчица, която караше малчуганите да летят и пейка, която всеки ден изслушваше мълчаливо майчините неволи. Всеки ден тая църква се пълнеше с дечица от квартала  и заприличваше на  бабина  престилка, сбрала малки писукащи пиленца.

         Тази картина ѝ се видя страшен цинизъм на фона на ограбените очи, които смразиха кръвта във вените ѝ и разпалиха у нея гняв, който заслепяваше ума. Беше гневна на света, на живота, на съдбата, на Бога. И като се обърна към него с всичкия яростен плам, разкрещя се наум:

       „Ти кукувица ли си, Господи, а? Самотна кукувица на върха на живота и смъртта. Тежи ти пустошта в твоето царство и грабиш от майчиното сърце, грабиш от мечтите и от смисъла на човека. Полагаш семето на живота в майчината утроба и после я разкъсваш. Превръщаш и нея в кукувица, която броди като призрак през дните и търси очите на рожбата си. Търси очите пълни със смях и мечти. И неуморно ги вика: ку-ку, ку-ку. Оставяш я осиротяла и изхабена. Оставяш я да се дави в собствените си сълзи, да  потъне в  мрак. Има ли по-голяма скръб от тая ?‘‘

         И като се умори умът ѝ да крещи, притихна. Притихна и вятърът, дето брулеше безмилостно цялото ѝ същество. Укротената буря потърси заслон да се скрие.  Нуждаеше се от убежище. Гневът, скръбта и страхът  потърсиха утеха в това, което имаше и бясното негодувание се разля в кротка молитва:

        „Моля те Господи, моля те! Дай ми всички будни нощи. Не отнемай тежестта от клепачите ми. Моля те, нека бъдат оловни  и миглите ми. Нека нощта бъде ден. Нека безсънието бъде моят личен гримьор. Не искам да се събуждам с птичите песни. Събуждай ме, Господи, с пронизителния  плач на дъщеря ми. Нека нося огърлици от детски лиги около шията си. Нека е пълна ръчичката малка с кичур от моята коса. Нека тръни бодат краката ми от безспирно тичане подир малката хала. Нека ме пита 400 пъти „Защо?“. Нека разказвам „Маша и Мечокът“ безспир. Нека рисува по новата ми рокля цветни пейзажи с пръски пюре. Нека застила дома ни с пухкав килим от трошени бисквити. Нека продължа да съм на ръба на лудостта. Моля те ,Господи, не отнемай  хаоса и огъня от живота ми!”

         Шептеше скорострелно наум и превърташе лентата. В този обикновен ден  преоткри необикновеното щастие в ежедневните си неволи. Смисълът, който бе изгубила в калната и мърлява зима, предизвика трепет в корема ѝ. Бе забравила, че е щастлива на  тази земя, че държи в изтръпналите  си от умора  ръце най-ценния дар.  Беше майка!

     Днешният ден не се различаваше особено от всички останали януарски дни, освен че бе необичайно светъл и топъл. Слънцето бе разпуснало огнените си коси и милваше изстиналата земя.

       Макар да се чувстваше подтисната и уморена  напоследък, знаеше, че не бива да лишава детето от игри и свеж въздух. Отне ѝ доста време да се приготвят. Малкото човече се бореше с всички сили срещу шапката, шала и ръкавиците. Успя да подреди детската раница и трябваше да използва хитрост, за да закопчае с коланите свободолюбивото момиченце. Отбиха се в близкия парк, където гъмжеше от бебешки колички и малки клатушкащи се човечета, които писукаха от радост. Гонеха гълъбите, за да ги погалят или споделяха любимите солетки с тях. Всякакви цветни якенца бяха поникнали из целия парк. Навсякъде се долавяше  най-приказния език - бебешкият.

       След час-два обедните лъчи на слънцето и  люлката започнаха да отнасят дъщеря ѝ към сънищата. Реши, че е време да се прибират. Постави малката в количката и се запътиха към вкъщи. Може би днес щеше да има възможност да почете или да подремне, ако никнещите зъби не смущаваха  съня на  детето. Вървейки по пътя, се усмихна.

       Срещу себе си съзря семейство стари познати, с които някога бяха приятели и често излизаха да се забавляват. Битът някак разпръсна като мъниста от скъсано детско герданче старите другари и сега случайността рядко ги срещаше някъде. Когато наближиха, усети нещо странно. Необяснимо защо жената я подмина, без да поздрави и спря няколко крачки след тях. Изглеждаше някак смалена, като точица. Мъжът се усмихна. Посърнала ли беше тая усмивка? Сякаш беше изтощена. Наведе се към детето и го погали. Опита да го заговори, но то не му обърна внимание.

          - А къде е вашият малчуган? Сигурно много е пораснал, разбойникът? – попита.  

          - Ами… Той почина!

 

 

 

коментари

Добави коментар