НАУЧНИТЕ УВЛЕЧЕНИЯ НА ПИСАТЕЛИТЕ

  15 Април 2019, 12:05        0

Снимка: Светослава Мадарова

Автор на статията: Емилия Попова

–––––––––––––––––––

Много от знаменитите писатели са се увличали от науката. За някои, като джентълмените от викторианската епоха, собствената колекция от вкаменелости е била просто един от елементите на светския шик. За други – силно увлечение.

За англоезичния свят, ЕМИЛИ ДИКИНСЪН е била един от най-прославените поети, независимо, че приживе е публикувала не повече от десет стихотворения, от написани хиляда и осемстотин. Почти всичките 55 години от своя живот тя е прекарала в малкото американско градче Амхърст, Масачузетс. В юношеска възраст учила в местната Академия, където изучавала английски, латински, литература, история, ботаника, геология, психология и аритметика. Започнала да се интересува от цветята още на деветгодишна възраст, а с времето станала опитен градинар. Поддържала овощна градина и парник, в който отглеждала папрати, гардении, жасмин и фуксии. Дори самостоятелно отгледала нов сорт бяла лилия. Независимо от затворения си начин на живот, Дикинсън водела обширна кореспонденция. Често изпращала на своите приятели букети цветя със стихотворения. В стиховете на Дикинсън растенията се споменават над 600 пъти. Тя назовава около 80 конкретни разновидности, в това число рози, глухарчета, детелина, маргаритки. Интересът си към ботаниката поетесата запазила до края на живота си. Няколко години тя събирала хербарий, който се съхранява до наши дни. На 64 обемни страници тя е разположила 424 цветя от земите на Амхърст, съпровождайки ги с изящни надписи. Сега този хербарий е сканиран и може да се види в Харвардската библиотека.

 

Пеперудите станали истински символ за ВЛАДИМИР НАБОКОВ. Според изчисленията на неговите изследователи, те се появяват в произведенията му около 570 пъти. Доста обстойно описание на пеперуди писателят е направил в разказите си "Рождество", "Пилигрим" и "Удар от криле". Набоков се занимавал с ентомология /по-точно лепидоптерология/ съвсем професионално – публикувал в научни списания и дори описал няколко неизвестни на науката видове ципокрили. В негова чест е кръстен един от видовете пеперуди - "Nabokovia". След преместването си в Америка, Набоков е бил куратор на колекция пеперуди в Музея за сравнителна зоология в Харвардския университет. Неведнъж той е казвал, че ако бил останал в Русия, щял е да бъде скромен научен сътрудник в някой зоологически музей... Над 20 вида пеперуди ентомолозите са нарекли на персонажи на Набоков, включително и  Madeleinea lolita. Набоков хванал първата си пеперуда на 6-годишна възраст и запомнил завинаги това събитие. По-късно той преследвал пеперудите навсякъде или пеперудите преследвали него. Значителна част от неговата колекция е била събрана по време на пътешествието му из западните щати на САЩ. По същия маршрут по-късно ще тръгнат измислените от него Хумберт Хумберт и младата Лолита... Избирайки окончателното си местоживеене, Набоков се спира на Швейцария, в голяма степен благодарение на възможностите да наблюдава многобройните ципокрили там. Запазени са много рисунки на пеперуди, направени от Набоков, а също така части от неговите колекции, които днес се съхраняват в САЩ, в Музея на Набоков. Както сам признавал писателят, в емиграцията му пеперудите неведнъж са го спасявали от мъка по родината, от безнадежност. Хващайки оранжева пеперуда по склоновете на Етна, 71-годишният писател казва на журналисти от New York Times: „Подобно чувство изпитвам, когато съм на бюрото си и пиша.“ Синът на Набоков споделя, че през 1972 г. баща му написал в стих, че няма да умре в лятна беседка, а с "небесна пеперуда в мрежата, на върха на дива планина". За жалост, тези думи се сбъднали с абсолютна точност - през лятото на 1975-а Владимир Набоков се спънал и паднал по време на лов на пеперуди по стръмен склон в Давос. Наблизо имало туристи, но никой от тях не разбрал, че писателят е в беда. Той махал с ръце за помощ, а хората мислели, че ги приветства, и в отговор също му махали за поздрав. Набоков останал паднал на земята в продължение на часове, преди да получи помощ. След това падане здравето му се влошило. В годината на своята смърт /1977/ Владимир Набоков работел над книга с научно съдържание – мащабния труд „Пеперудите в изкуството“, която не успял да завърши.

 

Немският писател-романтик НОВАЛИС бил не само изтънчен поет и мислител, но и специалист по планините. Когато на 29-годишна възраст починал от туберкулоза, неговият началник, съветник Хойн, който нямал никакво отношение към изкуството и философията, възкликнал: „Вие не знаете каква загуба понесохме!“ Новалис изучавал естествени науки в академията във Фрайбург, където негов учител бил Готлиб Вернер – един от основателите на научната минералогия и геология. Завършвайки обучението си, Новалис започва работа в администрацията на Саксонските солни мини, където служил до края на краткия си живот. Самият Новалис няма значителен принос в естествените науки. Той се стремял към цялостно знание, което не класифицира, а обединява: „Единият път е труден и необозримо далечен, с безбройни извивки – това е пътят на опита; другият, взет сякаш на един скок, е пътят на вътрешното съзерцание“. Новалис избира втория път, но не се отказва и от първия. За него разделянето между поета и учения, е само изкуствено препятствие. Изкуството, което той искал да създава, било призвано да обедини науката, религията и философията. Камъните и минералите в умозрението на Новалис стават символ на концентрираното време. В очертанията на горите и планините той вижда следите на минали епохи и отдавнашни катастрофални събития. Пространството за него е застинало време. Минералогията става наука за древността, към която се присъединяват бляновете за бъдещото преобразуване на земния покров. Науката е един от начините за съзерцаване на природата, който може и трябва да доведе до нейното преобразяване. Затова в геологията, в обикновеното търсене на руда, Новалис намирал дълбоко духовно съдържание. Поезията и геологията за него съвсем не са далечно жизнено съвпадение.

 

Помните ли прекрасната риба, с която се сражава героят от повестта „Старецът и морето“? Атлантическия син марлин. Самият ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ не е бил ихтиолог, но в голяма степен благодарение на него учените преразгледали класификацията на тази риба... Писателят живял продължително време в Куба и бил увлечен по заниманията си с риболов. През 1934 г., в качеството си на капитан на кораба „Пилар“, той излизал в морето, заедно с ихтиолога Хенри Фаулер и Чарлз Адуаладер – директор на Института по естествени науки във Филаделфия. Учените били благодарни на Хемингуей за неговите сведения и дори нарекли в негова чест една риба - Neomerinthe Hemingwayi. Хемингуей рядко общувал с хора на науката и нямал собствени научни открития. Затова пък се прославил като изкусен рибар. През 1935 г. участвал в съревнование по риболов, където изпреварил всички, в това число и професионалистите и добре подготвените спортисти. По това време му принадлежал и друг рекорд – той хванал най-голямата от всички хванати в Антантическия океан летяща риба. Веднъж американският милионер Алфред Кнап изразил съмнение, че Хемингуей наистина е преживял морските приключения, които описва в очерците си. Усъмнил се също така, че писателят сам е уловил рибата, стигайки до обиди към него. В резултат на това получил удар с юмрук, а сблъсъкът между двамата намерил отражение в „Острови на течението“. Личното достойнство е било за писателя по-скъпо от всичко останало, включително и научните наблюдения.

 

ГЬОТЕ се увличал от естествените науки. Той не само има забележителен принос в областта, но и открил някои от тях. Неговите интереси обхващали ботаниката, анатомията, оптиката, физиката, физиологията, метеорологията, геологията, химията – практически целия спектър на естествознанието. Макар статиите му да били публикувани в авторитетни научни списания, мнозина го смятали за дилетант и пускали иронични забележки по този повод. Самият Гьоте понякога казвал, че е постигнал повече в науката, отколкото в поезията: „Всичко, което съм постигнал като поет, съвсем не смятам за нещо особено. Добри поети живяха по моето време, още по-добри са живели преди мен, ще живеят и след мен. Но това, че в своя век аз съм единственият, който в най-трудната наука, учението за цвета, знае истината, ето за това си приписвам заслуга и осъзнавам своето превъзходство над мнозина“. На трудовете за цвета и светлината немският класик посветил почти 40 години. Теорията за цвета, разработена от Гьоте, се разминавала с теорията на Нютон. Той бил един от първите, който обърнал внимание на физиологията на цвета, която се крие в органите за възприемане, тоест в човешкото око. Неговата представа за природата на цвета, в края на краищата, се оказала погрешна. Но това не му попречило да има значителен принос в теорията за цветовото възприемане, неговите открития продължавали да използват дори през ХХ век. Гьоте бил първият, който открил у човека междучелюстната кост, липсата на която по-рано се смятала за важно различие на маймуната от човека. В резултат на неговото увлечение по метеорологията, във Ваймарското херцогство се появила цяла мрежа от научни станции за наблюдение на времето. Гьоте изучавал геология и наблюдавал ледниците в Алпите. Бил един от първите, който описал хипотезата за ледниковото застудяване и станал предшественик на глациологията, науката за ледниците. Но едно от най-силните увлечения на Гьоте били растенията. Той имал собствена градинка във Ваймар, в която се занимавал с градинарство и научни наблюдения. В труда си „Опит за обяснение на метаморфозата на растенията“ той обяснявал произхода на основните растителни форми – листа, корени, пъпки, цветове. Така станал един от основателите на цял раздел в ботаниката – морфология на растенията. В историята на науката Гьоте съвсем не е толкова значителна фигура, колкото в историята на литературата. Но, явно, самият той е бил напълно готов за това. Именно поетът казва следните думи: „Моите произведения са закърмени от хиляди различни индивиди, невежи и мъдреци, умни и глупави; детството, зрялата възраст ми донесоха своите мисли, своите способности, своите надежди, своя начин на живот, аз често използвах жътвата, събрана от други, моят труд е труд на колективно същество и то носи името Гьоте“.

 

 

коментари

Добави коментар