„Неудобните“ в българската литература - Емилия Попова

  15 Януари 2019, 12:02        0

Написах „неудобни“, за да не напиша забранени. Защото и това го има. Но не винаги официално...

Обикновено подобни автори са неудобни за властта на своето време, заради трактовката си на събитията, която не съвпада с политическата или партийната линия. И биват наказани. Но се знае, че това им носи друг вид известност и любовта на правилните читатели.

 

Това „неудобство“ започва още в 20-те години на миналия век. През 1928 т. е отпечатан романът на ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ /1899-1988/ „Слънцето угаснало“. По принцип Полянов е активен писател и има редица произведения и преводи, но е запомнен като автор на диаболични разкази и повести, повлияни силно от стила и атмосферата в творбите на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алън По.

Романът е посветен на събитията около кървавия атентат в църквата Света Неделя и Септемврийското въстание през 1923 г. Полянов има нескрити симпатии към главния си герой, защото чрез него представя Кимон Георгиев. Образът е идеализиран, представен е героически. Полянов обръща повече внимание на психологическите търсения на героя, на това какво мисли, какво го измъчва. Полянов показва как неуспехът на едно подобно събитие съсипва човека и го кара да изживее ужаса от провала. Вината, че не е успял, разяжда героя, превръща го в дух без чувства, който присъства физически, но не и психически.

През 1934 г. в бр.158 на РЛФ по повод романа „Слънцето угаснало“ Георги Караславов нарича Полянов "един от най-ярките изразители на фашизма в българската литература".

 

На същата тема е и романът „Кръв“ на КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ /1890-1970/, когото познаваме от мемоарната му книга „Път през годините“ и като забележителен преводач на Антоан дьо Сент Екзюпери. И той е разгромен от тогавашния корифей Караславов.

В романа "Кръв" К.Константинов пресъздава събитията около кървавия атентат в църквата "Света Неделя" две години по-късно. Романът представя една разтърсваща с драматизма и обречеността си борба, на чийто фон се преплитат множество човешки съдби, открояват се образите на хора, за които себепринасянето в жертва е върховно осмисляне на живота. Но тези, които си поставят за цел да убиват, не биха могли да доведат до съвършенство света, за който така силно мечтаят. Според литературния критик Светлозар Игов „това е първият роман, който е опит за морална равносметка на поколението, преживяло Септемврийското въстание, и внушава хуманистично проклятие над насилието." 

Във вестник "Щит" през 1934 г. Мицо Андонов още с първото изречение в статията си дава отрицателното си мнение за романа - "Авторът греши. И значително.“ Според него Константинов отхвърля класовата борба, а по този начин отхвърля и възможността за едно "правилно третиране на развитието на нещата и отношенията у нас в близкото минало и сега и преднамерено ги тълкува и осветлява." По-нататък Андонов става още по-остър и критичен и казва: "Наречен е роман. Навярно е грешка. Защото написаното не е повече от скърпена хроника", а "авторът е слаб художник". Статията е озаглавена „Нов фашистки роман“...

 

Позната е историята с един от най-големите български романи – „Тютюн“ на ДИМИТЪР ДИМОВ /1909-1966/. През 1946 е отпечатан първият откъс от романа „Тютюн“, озаглавен „Тютюнев склад“. 2 години по-късно излиза нов откъс – „Двубой“, след още 1 г. – „Тютюн“ (глава от романа) в списание „Септември“. През 1951 романът е завършен окончателно, предаден в издателство „Народна култура“ и в края на 1951 стига до читателите и до своите „злополучни критици“. Непосредствено след публикуването си романът е подложен на остра критика, започнала с тридневното „обсъждане“ на „Тютюн“ (1952 година) в Съюза на българските писатели и продължила в периодичния печат. Същевременно министър-председателят Вълко Червенков се застъпва за автора, инициира публикации в подкрепа на романа и лично редактира редакционна статия в официоза „Работническо дело“, озаглавена „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Тя е последвана от наказания за най-активните критици, а авторът преработва книгата според указанията на Червенков, пригаждайки я още по-добре към схемата на т.нар. социалистически реализъм. Преработката разширява описанието на работническия свят и въвежда нови герои, като това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по втората редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура“ литературен критик Яко Молхов – редактор и помощник на Димов през 1953 г., а през 1954 г. „Тютюн“ се появява в новия си вид. През 1955 г. излиза трето издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнителни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн“ заживява в новия си вариант, превърнал се в основен текст от канона на българския социалистически реализъм, и едва през 1992 г. се появява отново в първоначалния си образ.

 

ТОДОР РИЗНИКОВ /1932-1992/ е неизвестен на българския читател. През 1965 г., се появява една книга, която смело повдига завесата на случилото се в българското село през първите години след 9 септември 1944 г. Това е първата част на романа на Тодор Ризников "Ловецът на диви патици". Писателят бърка в раната и търси причините за провала на една идеология и политика, която е в разрез с психологията на човека като индивид. В края на „Ловецът на диви патици” става ясно, че книгата е недовършена. И наистина Тодор Ризников скоро предлага ръкопис с продължение на творбата. В нея основна тема и герои са горяните от Провадийско. Но очевидно вече цензурата има едно на ум и ръкописът не излиза... Тодор Ризников умира загадъчно при неизяснени обстоятелства – открит е в една от пещерите край Мадара.

 

 

ГЕОРГИ МАРКОВ /1929-1978/  любим български автор - писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент, живял и творил по времето на комунистическото управление в България и в емиграция. Репресиран литературен герой има още в романа му „Покрив“ /1959/.  В него Марков описва епизод около срутването на покрива на индустриална сграда в строеж и опитите за възстановяването му. Сгромолясването на покрива, майсторски описано, отразява цялостната алюзорно-алегорична същност на романа, който е „българската оруеловска книга, глобална, зловеща метафора на социализма“. „Покривът“ е спрян от печат поради определените като неприемливи „алегории“ със скрит „антиобществен“ подтекст, преработван е чак до 1978, а книгата е публикувана в България едва през 2007.

Преди да запише своите "Задочни репортажи за задочна България" и още преди да напусне България, Георги Марков създава "Жените на Варшава" – кратък роман, изпълнен с мистика, красота, любов и живот, но и със скрита критика към конюнктурата на социалистическия строй. Тази своеобразна приказка се оказва знамение. Година след създаването на романа Георги Марков прекрачва в забранения свят отвъд Варшава. И "историите, които не спира да разказва в ефира на една свободна Европа, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач", пише Георги Господинов.

 

Любимият на народа РАДОЙ РАЛИН /1923-2004/ винаги е бил смятан за дисидент при различните власти. „Неговата книга „Люти чушки" беше забранена и на практика изгорена в Полиграфическия комбинат”, обяснява синът на Ралин, който попада под погледа на репресивния апарат. Причина за забраната на книгата му е епиграмата „Сит търбух за наука глух”. За нея Тодор Живков е убеден, че нарисуваната опашка на прасето, всъщност имитира неговия подпис.

През 1968 г. излиза Докладна записка от Бюрото на ГК на БКП, в която между другото се казва: „Преди известно време излезе от печат книгата „Люти чушки“ от Радой Ралин, в която са събрани епиграми на автора с илюстрации от художника Борис Димовски. В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност, срещу политиката на Българската комунистическа партия...

Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения на нашата действителност, които имат клеветнически характер и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.“

И все в този дух...

 

БЛАГА ДИМИТРОВА /1922-2003/ познаваме като нежна поетеса. Тя живее и твори в противоречиво време. Утвърждава се и в прозата. Властта обаче обръща особено внимание на двата й романа „Пътуване към себе си“ и „Лице“. Вторият й роман е проблемен за тоталитарния режим. Книгата е била издадена през ноември 1981 г., но е била забранена за разпространение и "затворена" около 3 месеца по-късно.  Под алибито, че действието се развива по времето на Вълко Червенков Димитрова успява да прескочи границата на цензурата и публикува критичен роман, в който читателят разпознава съвременността си, от времето на инстанции Живков. Проблемът е в това, че в началото контролните инстанции  прекалено са се доверили на издаденото книжно тяло, тъй като романът в предишните месеци и години е минал през една доста гъста цедка на цензура, а самата Блага Димитрова е била заставена, и тя се е съгласила, да участва в процедурата на "обезопасяване" на романа си поне в някакъв начален стадий. Съкратени са от него около стотина страници, доста неща са променени. Думи като "доносници" са заменени с думи като "клеветници" и всякакви такива знакови за тогавашната чувствителна цензура епизоди....

През 1987 г. Блага Димитрова участва в създаването на „Литературно-художествен кръг – 39-те“. Между 1987 и 1989 г. ѝ е забранено публикуване на творбите, заради дисидентските ѝ възгледи и дейности.

 

През 1982 г. излиза романът на ИВАЙЛО ПЕТРОВ /1923-2005/„Хайка за вълци“, който се превръща в любима класика. Романът изобразява насилието на режима в НРБ, в който „социалистическата революция“ постепенно изсветлява като другото име на терора, основан колкото върху политически, толкова и върху човешки мотиви; набляга се на насилственото влизане в основаните от партията ТКЗС-та. Кулминацията на тоталитарния произвол е проявена особено виртуозно във второто издание от 1986 г., когато Ивайло Петров решава да вплете в сюжета темите за концентрационните лагери (т. нар. ТВО) и публичното изгаряне на икони в показни акции на комунистическата власт.

 

–––––––––––––––––––––

„Преди 1989 г. имаше затвор за книги. Това бяха старите помещения на Сливенския затвор, където всички инкриминирани книги, спрени от продажба, се съхраняваха”, спомня си общественика Кин Стоянов, син на писателя Радой Ралин.

автор на статията: Емилия Попова

коментари

Добави коментар