Незнайни и забравени. Жените в българската литература от началото на ХХ век.

  21 Ноември 2018, 11:20           2527

 

автор: Емилия Попова

Съвременната българска литература изобилства от женски имена. И това е чудесно. Но в началото на ХХ век не е било така. Всички знаем имената на тогавашните изтъкнати автори-мъже, част от които и до днес се изучават в училище: Иван Вазов, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов, Лилев, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев,  Кръстю Кръстев, П.Ю.Тодоров, Смирненски, Гео Милев, Йовков, Александър Вутимски, Антон Страшимиров, Герги Райчев... Не мога да се спра и мога да изброявам още и още. Но колко от нас могат да изредят толкова много имена на жени-писателки и поетеси от онова време, освен до болка известните и дълголетни Елисавета Багряна и Дора Габе, трагичната Яна Язова и историческата писателка Фани Попова-Мутафова? Е, нека опознаем неизвестните и забравените. Надявам се, че ще ви е интересно.

Всъщност „женска“ литература по онова „мъжко“ време има. Навлизат много нови женски имена, жанровата картина е разнообразна. Особено голямо значение за публичната значимост на пишещите жени изиграва „Клубът на българските писателки”, създаден през 1930 г., отначало - като секция към възникналото шест години по-рано ”Дружество на жените с висше образование в България”. Не ми се ще да намесваме политиката, макар че тя безспорно се отразява както на произведенията, така и на съдбите на авторките.

ЛИДИЯ МИХАЙЛОВНА ШИШМАНОВА /1866-1937/ е украинка от интелигентско дворянско семейство, но е българска писателка, журналистка, театрален и музикален критик, преводачка и общественичка. В Женевския университет тя се запознава с Иван Шишманов, с когото сключва брак и е негов верен сподвижник в блестящата му кариера. В техния дом чести гости са Иван Вазов, Алеко Константинов, Иван Радославов, Михаил Арнаудов и др. През 1896 г. тя издава във Франция книга, която е част от поредицата „Колекция от народни песни и приказки“. Поредицата включва събирани народни приказки, песни и митове на слабо познати и не добре проучени народи и етноси. Сътрудничи на списанията „Български преглед“ и „Свободно мнение“, „Българска сбирка“, „Мир“, „Вестник за жената“, „Женски глас“, както и на украински издания. Членува в „Дружество на жените с висше образование”, към което през 1930 г. се създава „Клуба на българските писателки”, „Лигата на говорещите английски език”, „Дружеството за мир и свобода”, подпредседател е на българската секция в „Международната лига за мир и свобода”. Член е и на „Българския женски съюз” и „Дружеството на есперантистите в България”. Превела е на френски език, Вазов, Йовков, Елин Пелин, Ана Каменова, Димитър Шишманов, Ангел Каралийчев. Пише множество статии, свързани с българския театър и музика, както с политика и наука.

 

За МАРА БЕЛЧЕВА /1868-1937/ сме чували покрай Пенчо Славейков. Но тя е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Била е красавица. След убийството на съпруга ѝ, министър Христо Белчев, тя следва филология във Виена. После става придворна дама, а от 1903 г. свързва съдбата си с поета Пенчо Славейков, редактор е на неговите „Избрани съчинения” през 1923 г. Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ (поставена 1922) и др. Публикува стихове от 1907. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия.

 

АННА КАРИМА /1871-1949/ е родена в Бердянск, в семейството на революционера Тодор Велков. Завършва гимназия в София. През 1888 г. сключва брак с Янко Сакъзов, с когото се разделят по-късно. От брака си с него има три деца. Още в младежките си години Карима се отдава на писателска и драматургична дейност. Пише разкази, повести, романи. Първия си разказ, „Обикновена история“ печата в списание „Ден“ през 1891 г. От 1892 до 1895 г. редактира списание „Почивка“. Пиесите ѝ „Подхлъзна се“, „Загубен живот“ и „Над зида“, са поставяни на сцената на „Народния театър”. Друга нейна пиеса, „В балканах“, оригинално написана на руски език, е поставена в Санкт Петербург. Карима се изявява и в обществената дейност, като се бори за равноправието на жените в обществото. През 1897 г. основава женското образователно дружество „Съзнание“, сред чиито дейности е петиция до Народното събрание за допускане на жените до университетско образование. През 1901 г. тя инициира създаването и на Българския женски съюз и е негова първа председателка и редактор на печатния му орган, вестник „Женски глас“, основан две години по-рано, през 1899 г. През 1908 г. Карима основава нов съюз с просветно-феминистична насоченост, „Равноправие“, с едноименен печатен орган. През 1916 г. открива в София първото девическо търговско училище. След атентата в църквата „Света Неделя“ Карима емигрира първо във Франция, където на 15 август 1926 г. пише „Апел за мира – за България“ и го изпраща в Женева до всички членове на „Обществото на народите”. Поддържа контакти с френския комунист Анри Барбюс, на когото предоставя материали за написването на антифашистката му книга „Палачите“. Извадки от нейни речи и текстове са публикувани в списание „Комунистическо знаме“, задграничен орган на БКП. За дейността си е подведена под отговорност по „Закона за защита на държавата” от правителството на Александър Цанков. В края на 1926 г. Карима заминава за СССР. След завръщането си в България, през 1928 г., издава книгата „В днешна Русия“, превежда и издава „Палачите“ на Барбюс. Пише романи, повести, пиеси.

 

ЕВГЕНИЯ /ЖЕНИ/ МАРС /1877-1945/ пък е известна покрай общуването си с Иван Вазов. Всъщност името ѝ е Евгения Бончева. Омъжва се още 16-годишна за първия дипломиран зъболекар в България – д-р Михаил Елмазов и има двама синове. Пише сборници с разкази, драми. Тя е муза на патриарха Вазов. Няколко години преди Вазов да прекрачи прага на дома на Елмазови, Евгения Елмазова, с насърчението и подкрепата на съпруга си, вече се е осмелила да публикува свои разкази. Първият е във в.“Софийски ведомости“, а следващите излизат в продължение на няколко месеца през 1905 г. в подлистника на в.“Народно единство“. Точно те привличат вниманието на Вазов. Под тях авторката се подписва за първи път с псевдонима Евгения Марс на латиница. Първата ѝ книга излиза в края на 1906 г., под заглавието „Из живота“. Известна е репликата на Антон Страшимиров за този роман „авторката има мустаки“, което е намек, че Вазов е писал разказите. По-късно Срашимиров променя отношението си към Марс. Писателката продължава да чете художествена и философска литература и да усъвършенства френския си. Пише още сборници с разкази, както и модерните за онова време драми, за които Вазов ходатайства да бъдат поставени в Народния театър.  В дома на Елмазови идват най-известните за времето си интелектуалци, писатели, музиканти, композитори, в определени дни: четвъртък - отреден за литература, а събота - за музика. Така се ражда и известният десетилетия наред „Салон на Евгения Марс”. Там често се обсъждат издадени книги, авторски ръкописи, периодични издания, нови театрални постановки, културния живот в „Славянска беседа“, четат се стихотворения, разкази, чуват се и първите рецензии... Евгения Марс активно участва в обществения и културен живот на България. Нейни произведения са преведени на 8 езика.

 

САНДА ЙОВЧЕВА /1882-1946/ е българска писателка, журналистка и преводачка и общественичка. Родена е в Нова Загора, завършва гимназия в Стара Загора (1900 г.), след което записва славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски". Продължава образованието си и го завършва в Загреб през 1907 г. След завръщането си в България, Санда Йовчева работи като учителка. Тя участва в издаването и редакцията на списанията „Утрина“ и „Миротворец“, основава и редактира в-к „Литературен живот“ през периода 1940 – 1943 г. Санда Йовчева е една от първите жени-пацифистки в България. Тя е съоснователка и активен член на „Българския женски съюз”, председател е на женската секция при „Славянското дружество”, дейна участничка е в „Клуба на българските писателки” и др. Санда Йовчева превежда от сърбохърватски език. Автор е на разкази, повести, романи, произведения за деца. Сравнявали са творчеството ѝ с това на Ремарк.

 

ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА /1885-1920/ е родена в семейството на медицински фелдшер, участник в Априлското въстание и Руско-турската освободителна война, в освободителното движение в Македония, умрял при неизяснени обстоятелства в полицейския участък в Никопол през 1902 г. Съпругата му и трите им деца остават без средства. На годишнина от смъртта на бащата се самоубива 15-годишният брат на Екатерина. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса. Приживе бащата е местен от град на град и заедно с него семейството живее в Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, с. Батошево, Русе, Никопол. Екатерина Ненчева завършва IV клас на Американския девически колеж в Ловеч и гимназия в София, записва се студентка по славянска филология. През 1909 г. се омъжва за публициста-общественик Иван Харизанов и заедно с двете им деца следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор — Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив, Враца. Учителства в Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Търговище, Хасково, Рила. Във Враца се разболява и семейството се връща в Пловдив, където след година, изпълнена със страдания, Ненчева умира от туберкулоза. Пише стихове от 14-годишна възраст. Увлича се от поезията на М. Ю. Лермонтов, Хайнрих Хайне и особено от Джордж Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Общо дело“ и главно в сп. „Мисъл“ (с псевдоним Велерина). През 1909 г. издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно. Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията ѝ са любовта и смъртта. Повечето от стихотворенията са пропити с тъжни настроения, израз на трагичната съдба и изострената чувствителност на авторката. Псевдоними: Велерина, Велерина Харизанова.

 

СЛАВА ЩИПЛИЕВА /1894-1991/ е българска поетеса и преводачка,  родена в град Самоков. Автор на книгите “Старата къща, “Нива” (стихове, 1932, Голямата награда на Министерството на народната просвета за 1932 г.),  „Дари” (стихове, 1934), „Апокрифи” (стихове, 1935), „Пролет в манастира” - драма за живота на Константин Фотинов (1939, 1942), „На стан” (пиеса за юноши в 5 картини, 1941), „Паисий” (драма, 1941), “Родина” (1941), „Цветя над каменния покрив” (стихове, 1941), „Баладата на София. Триптих” (1943), „През лентата на годините” (стихове, 1943),  “Симеонците” (1943), “Вишневи градини” (1944), „Зърна от детско лято. Избрани стихове за деца” (1979), „Зимна пчелица. Стихотворения за деца и юноши” (1984). Превежда „Олимпийски лавър” от Казимеж Вежински (1936), “Засада” от Мария Ясножевска (1936), “Юнашки балади” от Казимира Иллакович (1936), „Задушница” от Мицкевич (1938), „Драматични балади” от Циска Шемберг (1939). Пише драми, стихове, статии. Публикува във в. “Литературен глас”, в. „Литературен час”, сп. „Завети” и др. Учителка и читалищна деятелка в София и други градове на страната. Член на СБП.

 

АННА КАМЕНОВА /1894-1982/  е псевдоним на Анна Михайлова Стайнова (Маджарова) – българска писателка и преводач. Родена е в Пловдив, в семейството на политика Михаил Маджаров, потомък на известен копривщенски род. Бабата на Анна е по-голяма сестра на Георги Бенковски. В ранната си младост Ана живее с баща си в Лондон, където той е пълномощен министър. Неговата ръка е подписала Лондонския мирен договор от 1913 г. Вниманието на момичето изцяло е насочено към изучаването на английския език и достиженията на видни западни писатели, художници и артисти. След няколко години Михаил Маджаров (1915), е посланик в Петербург. И в руската столица Ана учи прилежно езика и се възхищава от видните представители на руската духовност. Брат ѝ, Георги Маджаров, е кмет на София от юни до ноември 1925 година. Каменова записва право в Софийския университет (1916). През 1919 г. става съпруга на юриста и дипломат проф. Петко Стайнов. Известна е в литературните среди. В нейния софийски дом години наред се събират интелектуалци – изтъкнати художници, музиканти, политици, литератори и учени. През 1920 г. е привлечена за сътрудник на новосъздаденото списание „Златорог“ и приема литературен псевдоним Каменова, измислен от съпруга ѝ. Член на „Секретариата на Съюза на българските писатели” (от 1930). Член на българския ПЕН-клуб (от 1930), секретар (1938) и председател на клуба (1967 – 71). През 1920-те и 1930-те години сътрудничи на списанията „Съвременник“, „Философски преглед“, „Слово“, на вестниците „Свободна реч“, „Женски глас“, в които публикува разкази, пътеписи, есета, рецензии за художествени произведения, театрални постановки, културни събития, творчески портрети на художници, актьори и музиканти. Дебютният ѝ роман е „Харитининият грях“ (1930). Други книги, написани от нея, са: „Градът е същият“, „Пет момичета“, „Часовник без стрелки“. Превежда на български език детските книги „Чичо Томовата колиба” (1956) и „Вълшебникът от Оз” (1967).

 

БЛЕНИКА е псевдоним на Пенка Денева Цанева /1899-1978/. Тя е е българска поетеса, мемоаристка и преводачка. Родена е в Тутракан, в семейството на Деньо Манев, абаджия и опълченец в Руско-турската освободителна война. Детството ѝ преминава в Тутракан. През 1911 – 1916 г. живее и учи във Велико Търново. Принудена да се издържа сама, от 1916 г. се установява в София и постъпва на работа в „Съюза на земеделските кредитни кооперации”. Две години по-късно завършва като частна ученичка „Търновската девическа гимназия” и през 1925 г. – славянска филология в „Софийския университет”. Работи последователно като учителка по български език и литература в София (1937 – 1946) и като редактор в списание „Жената днес“. Съпруга е на литературния историк и критик Георги Цанев. Дебютира през 1919 г. със стихове във в. „Равенство“. Публикува поетични творби във вестниците „Вестник за жената“, „Литературен час“, „Литературен фронт“, в списанията „Кооперативна просвета“, „Изкуство и критика“, „Септември“, „Жената днес“, както и разкази за деца в списанията „Детски свят“, „Прозорче“ и др. От 1927 г. Бленика започва да се занимава и с преводаческа работа. Тези ѝ занимания продължават около половин век, време, за което тя успява да представи със забележително проникване в оригиналните им творчески почерци творби от руски и съветски поети, от украински, чешки, сръбски, хърватски и румънски поети - М. Ю. Лермонтов, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Тарас Шевченко, Иржи Волкер, Десанка Максимович, Драгутин Тадиянович са някои от еталоните сполуки в преводаческия ѝ репертоар.

 

МАГДА ПЕТКАНОВА /1900-1970/ е българска писателка, родена в село Хан Аспарухово (Цар Аспарух, Стамово), Старозагорско, като най-голямо дете в семейство с 14 деца. Завършва средно образование в София. Следва математика в Софийския университет, но не завършва, омъжва се за писателя Мирослав Минев и ражда дъщеря - Зоя. Работи като статистик в „Министерството на железниците” и като коректор в „Държавна печатница”. Активно подпомага македонското революционно движение. Заминава със съпруга си за Виена, където той работи в българското посолство. Там Петканова (тогава Магда Минева) специализира театрално изкуство, но заболява от туберкулоза и се връща в България. За пръв път печата свои стихове през 1923 г. във в. „Неделно утро”. Редовно сътрудничи на „Вестник на жената”, „Демократически преглед”, „Изкуство и критика”, сп. „Хиперион”. Авторка на книгите „Македонски песни” (1927, с подпис Магда Минева), „Изгубен камък” (стихове, 1933; награда на Съюза на българските писатели), „Кавали свирят” (стихове, 1939), „Стихотворения” (1939), „Стихотворения” (1958), „Една от нас” (стихове и пиеси, 1970). В първата ѝ книга са поместени известните стихотворения „Свещи ти запалих пред трона небесен” и „Ако зажалиш някой ден”, претворени по-късно музикално и превърнали се в популярни песни. Омъжва се за писателя Константин Петканов (1932), за чиито дъщери Сълза и Поляна, се грижи. Член на „Съюза на българските писатели” (1931) и член на „Клуба на жените писателки” (1930-1947). Член на редакционната колегия на сп. „Театър” и на ръководството на секция „Драматургия” при СБП (след 1946). Сценарист на филма „Шибил” (1968, съвместно със Захари Жандов). Либретист на няколко опери.

 

ВИРИНЕЯ ВИХРА е псевдоним на Вера Иванова Иванова /1901-1970/. Родена е в София. Завършва гимназия в родния си град и славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като гимназиална учителка в София, уволнена през 1941 г. по ЗЗД. След 09.09.1944 г. работи в МНП, по-късно като редактор в издателство “Народна младеж”. Член на СБП. Пише от ученическите си години, но за пръв път публикува като студентка през 1921 г. От 1930 г. сътрудничи на “Вестник на жената”, в. “РЛФ”, на всички по-известни партийни и прогресивни литературни издания. Поезията ѝ е с ясна социално-революционна насоченост. За стихотворението си “А там преди играеха деца” получава наградата на „Националния комитет в защита на мира”. Автор на книгите със стихове ”Устреми” (1936), “Двубой” (поема, 1945), “Росстрой” (поема, 1947), “Йорданка Чанкова” (поема, 1949), “Труд и мир” (1952), “Любов” (1961), ”Любов. Избрана лирика” (1967), “Лирика” (1972), “Неизпратени писма” (1981) и др.