Никола Фурнаджиев - пролетен вятър в поезията

  26 Януари 2019, 14:56           1221        0

Никола Йорданов Фурнаджиев е български поет, представител на Септемврийската поезия. Той е сред най-добрите преводачи на поезия от руски език. Стихотворенията му са преведени на основните европейски езици.

 

1903 г. - Никола Фурнаджиев е роден на 27 май 1903 година в Пазарджик;

1918 г. - публикува свои стихотворения на страниците на сатиричния вестник „К'во да е“ под псевдонимите Веселяк и Дядо Лука;

1919 г. - сътрудничи на списание „Ученическа мисъл“;

1922-1929 г. - завършва гимназия в Чирпан, после става студент в Медицинския факултет на Софийския университет, след това сменя специалността си и се записва да учи естествени науки, скоро отново променя интересите си и избира философията;

1925 г. - стиховете, публикувани в списанието на Георги Бакалов „Нов път“, той издава в първата си стихосбирка – „Пролетен вятър“, в същата година написва прочутата си поема „Сватба“, по-късно прекратява сътрудничеството си в „Нов път“ и започва да публикува в сп. „Златорог“;

1928 г. - отпечатва втората си стихосбирка – „Дъга“;

1930-1932 г. - завършва педагогика и философия, а след дипломирането си е учител в Трета мъжка гимназия в София, по-късно работи в Министерството на народната просвета;

1933-1937 г. - заминава за Цариград, където преподава в българското училище, излиза сборникът му с детски приказки „Златни клонки“;

1938 г. - връща се в България и става учител в Пазарджик;

1944 г. – преподавател е във Втора девическа гимназия в София, започва работа в Министерството на пропагандата;

1945-1949 г. - главен редактор на вестник „Литературен фронт“, после е главен редактор и завеждащ отдел „Поезия“ в издателство „Български писател“;

1950-1959 г. - отпечатва 5 стихосбирки – „Велики дни“, „По пътищата ти вървях“, „Избрани стихотворения“, „Слънце над планините“ и „Най-трудното“, освен тях публикува и 3 детски стихосбирки – „Свободна родина“, „Смели пионери“ и „Лагерна вечер“, през 1952 г. излиза първата му пътеписна творба „Между приятели“, а през 1955 г. - „Пътуване до Чили“.

1960-1963 г. - редактор на списание „Септември“ и на тази длъжност се пенсионира през 1963 г.;

1968 г. - умира в София на 26 януари 1968 г.

 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

 

Моя майко и моя кръщелнице, 
полудяла и огнена пролет, 
дето весело биеш в кепенците 
и лудуваш над влажните клони!

 

Аз съм луд и аз язда през нивите 
и по сивите улици тичам, 
и разправям на моите биволи 
с колко нежна любов ги обичам.

 

А танцуват запалени къщите 
от безспирния бяг на земята, 
ний със всяко дръвче се прегръщаме 
и лудуваме с лудия вятър.

 

Падат, стават и хора, и улици, 
и дървета, и гробища черни 
от безкрайните смели приумици 
на вечерния ветър неверен.

 

Моя майко и моя кръщелнице - 
полудяла и огнена пролет, 
дето весело биеш в кепенците 
и лудуваш над влажните клони.

 

ЛЮБОВ

 

Огромен змей е лятото в пустините 
гори задъхан въздуха до смърт 
и слънцето гори върху къпините, 
къпините и нивите кипят.

 

И аз вървя и търся те загубена 
в пламтящите и утринни нивя, 
о, мое слънце сред земята влюбено, 
със малката и весела глава.

 

И сладък мед гори и пей по устните, 
в кръвта ми плуват хиляди звезди, 
аз ида и над мене се отпуснаха 
на лятото металните гърди.

 

Задъхвам се от зной и жажда огнена, 
петите ми са пламнали в пръстта 
и пее и потъва, лудо погнато, 
сърцето ми в бездънните жита.

 

Огромен змей е лятото в пустините, 
задъхана е черната земя, 
аз пия сок и мъка от къпините 
и търся те, и в нивите вървя.

 

СВАТБА

1

 

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани, 
равнините горят, и високо, и страшно над тях, 
като крави в нощта, като крави от блясък окъпани, 
идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

 

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите - 
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя. 
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите 
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

 

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица, 
мои братя без път, мои братя със черни гърди, 
във неделя е тя - мойта сватба, - елате ми с мъката 
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

 

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани, 
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят. 
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани, 
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

 

 

2

 

Дълбоко грей мрачния блясък на нощния кладенец, 
дълбоко горят отразените светли звезди, 
дълбоко, дълбоко бий тъмната радост в земята запалена 
и в скъпите кости на моите буйни деди.

 

В горите, в нивята лъщят черни весели камъни, 
над друма широко луната червена гори 
и пеят дъбравите, греят дъбравите алени 
в незнайния блясък от родни дълбоки зори.

 

Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня на сватбата 
и вас, мои родни, умрели и тъмни бащи, 
къде сте, не зная, но гледам земята зарадвана 
във златни одежди и погледи светли цъфти.

 

И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте, 
във ранното утро в сърцето ми младост гори 
и греят полетата, греят и пеят дъбравите 
в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

 

 

3

 

Утре е сватбата, моя земя, 
утре и аз ще се женя, 
свети незнайното слънце в нощта 
с пламъци тъмночервени.

 

Пеят червени и бесни петли, 
тъмните улици тътнат. 
Гледаме: тегнат огромни мъгли - 
биволи легнали в пътя.

 

Меча ми остър и страшен блести, 
тъмните бездни ме викат, 
вятъра весел и черен плющи, 
ропот от ямите блика.

 

Утре е сватбата, моя земя, 
утре и аз ще се женя, 
свети незнайното слънце в нощта 
с пламъци тъмночервени.

 

 

4

 

Ще свирнат кавали, ще гръмнат широките тъпани, 
дълбоко ще стене земята във страшния ден 
и тъмни дървета ще махат, и рано упътени 
ще дойдат сватбари - акрани и старци при мен.

 

Ще шибне червеното слънце земята запалена, 
ще хукнат дървета, ще викне широкия път: 
на сватба, на сватба! - а мътни и страшни, и алени 
във черни корита реките край нас ще текат.

 

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове, 
ще плиснат потоци от слънце студения свод 
и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове 
ще викна от радост големия черен народ.

 

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани, 
на сватба, на сватба - в неделя - на сватба и смърт! 
Небето гори и земята е в кърви окъпана, 
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

 

ЕСЕН

 

Какво е есента? - Ята от черни птици, 
по небосвода сив когато с грак летят, 
край дългото шосе ридаещите жици, 
самотният овчар на каменния рът 
и тая резеда на зимните посеви, 
и жълтите листа в широкия канал, 
и тоя пукот глух на трактори от север, 
като основен тон в простора прозвучал.

 

Какво е есента? - Все облаци и вятър, 
край селската чешма смълчаните стада, 
навъсен влажен дим и дълга нощ, когато 
дочуваш как плющи по стрехите дъжда. 
И утрото - врабци на мокрите огради, 
сред калното поле посърналият глог 
и после къс небе сред облачни грамади, 
небе като копнеж, сияещ и дълбок.

 

ВЪЛЦИ

 

Глутница вълци яростно се спуща, 
посевите в мъглите сиви спят 
и ние със железните обуща 
от ранина вървиме пак на път.

 

Край нас минават черните каруци, 
препълнени с разложени тела, 
и най-подире като птица куца 
кобилата с най-черната кола.

 

Но в този час ний няма да се молим, 
в душите черни пари пепелта, 
край друмища опалени и голи 
са черните гнезда на гибелта.

 

И в крясъка зловещ на тези вълци, 
и в екота на черната кола, 
и в вятъра и в пламналото слънце 
гори любов, гори и пей смъртта.

 

Глутница вълци яростно се спуща 
посевите в мъглите сиви спят 
и ние със железните обуща 
от ранина вървиме пак на път.

 

***

 

Ако далече ме оставите 
от хората и от света 
и ме лишите от представите 
за всекидневните неща 
сред езерата и дърветата 
на неизбродните гори, 
където винаги сърцето ми 
с възторзите си ще гори, 
аз пак разчупил бих оковите 
на обаятелния плен 
и между хората, при словото 
се бих завърнал възроден - 
пак в неуморното движение 
на делото и мисълта 
бих дирил само изцеление 
за раните на съвестта 
и разрешавал бих проблемите 
ведно с разумния народ 
за истините и поемите, 
измъчвали ме цял живот.

 

 

коментари

Добави коментар