Обществото на живите поети

  19 Август 2020, 19:29           713        0

Снимка: Светослава Мадарова

 


О, Капитане! Мой Капитане!“

Уолт Уитман

 

Вече повече от година душите гладуваха. А гладът е мощна бомба със закъснител.

Времето бе спряло, светът не се движеше. Хората започваха да умират отвътре. Първо дойде заразата, страхът за здравето и живота бе движещ. Взеха се мерки. Уж временни. Забрана за излизане. Изолация. Унищожение на социалния живот. На културата. Първо тях. С надеждата, че скоро ще има лек. После започнаха да текат дните на бавната смърт на икономиката. Дойде   гладът. Стана ясно, че животът никога вече няма да бъде нормален. Всеки се научи да оцелява. Както може. Светът заприлича на военна зона. И това се хареса на силните. Въпрос на контрол. Приказката за рибата в мътните води излезе вярна.

Забраниха филмите. Книгите. Музиката. Рисуването. Телевизията и театърът отдавна бяха мъртви. Затворени бяха галерии, концерни зали, театри, кина, литературни средища... Всичко, което напомняше за предишния живот бе забранено. За да няма излишни надежди и да съществува само вирусът и борбата с него. Без надежда.

Все още се търсеше лек, когато хората започнаха да полудяват. Не от заразата, това беше друг процес, не се случваше в тялото, а в съзнанието. Затова бе и по-страшен. Красотата изчезна, светът погрозня. Хората изгубиха изкуството. Търсеха го, запомненото започна да се предава от уста на уста, както преди векове. Но ставаше все по-малко, а реалността  ̶  все повече. И все по-грозна. Липсваше, изкуството липсваше остро. Никой творец не смееше да създаде нещо ново, да изрази себе си. Бе подсъдно. Или полудяваш, или ставаш аутсайдер, отиваш отвъд закона. Повечето избираха първата възможност. От страх. Това бяха двете алтернативи. Други нямаше.

...

От днес тя вече със сигурност знаеше, че ще умре. Събуди се с потвърждението от Центъра за здравеопазване, че е заразена, но неопасна за околните. Само за себе си бе, нея щеше да отнесе вируса. Това бе показала кръвната проба. Смъртна присъда.

Направи закуска на децата и ги подкани да започнат онлайн обучението, само чиста наука, нулево съдържание на култура или изкуство. Но не и в стаите им, там им бе осигурила купища книги и дискове с музика. Нямаше намерение да отглежда сакати духовно индивиди, каквито бяха препоръките на държавата.

Пробите им бяха чисти. Поне техните. Нямаше да им казва. Все още не. Сипа си кафе. Отвори лаптопа. Включи защитата, за да не видят какво прави. Нелегалните сайтове с музика и филми все още работеха. На екрана имаше още два прозореца  ̶  служебната поща, с готовите, но неиздадени книги и безбройните молби за спасение на изкуството, и призиви за нелегални четения и пърформанси, които, разбира се,  никога не се случваха, както и ръкописа с нейната книга. Също неиздадена. Но съществуваща.

Малко по малко дойде гнева. Помнеше това чувство. Но вече знаеше и че няма какво да губи. Освен с присъдата ѝ от тази сутрин, бе се събудила и с ясно оформена идея какво точно трябва да направи. Онова, което никой друг не дръзваше. Реши, че безсилието може да почака. Грабна телефона, включи се в тайната мрежа и му звънна. Той вдигна веднага:

– Какво става? Дойдоха ли резултатите от месечните тестове? – попита я нетърпеливо.

– Само на децата. Чисти са! Моят все още се бави – излъга го.

– Това е добре! И твоят ще е чист, ще видиш!

– А при теб как е? – отклони темата тя.

– Чист съм! Слава Богу! Но това е нормално, предвид че почти не излизам, за разлика от теб.

– Налага се да работя, няма друг начин.

– Да, знам. Аз съм лесен...

– Слушай – прекъсна го тя, – искам да те помоля за нещо. И да споделя една идея. Ще ме чуеш ли? – не беше сигурна в отсрещната страна, предвид честата смяна на настроенията.

– Разбира се! – днес беше в кондиция. – Но защо точно сега?

– Така реших – измъкна се, с премерена нотка на раздразнение в гласа. – Чуй ме сега, сипи си нещо ако трябва, нищо, че е обяд.

– Какво толкова важно има, предвид че почти година нищо съществено не се случва с нашите неща? – попита, сипвайки си питие. Беше решил да я послуша, доловил бе нещо различно в гласа ѝ този път. Все пак я познаваше повече, отколкото му се искаше да си признае. Но гледаше да не се издава. Не и пред нея, не биваше да знае причината.

– Искам да чуеш молбата ми. И една идея, която вече съм готова да споделя. Само не избухвай, ако обичаш.

– Обещавам. Днес съм добре.

– Чуй ме... – започна направо, – обещай ми, ако нещо се случи с мен, искам ти да се погрижиш за децата. Снощи подготвих документите, подписах ги, остава само ти...

– Ти чуваш ли се какви ги говориш?!? – прекъсна я гневно. Паниката започна да го души. – Какво ти става? Защо точно сега?!?

– Защото ми омръзна да чакам спасение, което все не идва, затова! Защото обичам да усещам сигурност. Знам, че едва ли ти си най-подходящия за това човек. Но друг наистина близък никога не съм имала. Моля те, заради мен, заради тях... – усети, че гласът ѝ я предава и спря, преди да каже повече, отколкото трябва. За кога ли я пазеше и тази тайна? Сякаш той вече не го знаеше... а и времето ѝ изтичаше така или иначе. Отсреща се мълчеше. Дълго бе това мълчание.

– Добре – каза тихо. Не бе сигурна, че го е чула правилно. – Добре, изпрати ми документите, ще подпиша. Обещавам. Ето, казах го... А ти сигурна ли си, че ми казваш всичко?

– Благодаря ти... много благодаря... И другото ще ти кажа, днес е денят на откровените разговори  – продължи.

– Не съм сигурен, че мога да поема повече откровения... – влезе в обичайния си тон.

– Можеш! Пратих ти документите, всичко е  обяснено там, останалото е твоя грижа... Слушай сега, по другата тема... – беше набрала скорост и нямаше намерение да спира.

– Слушам... – той вече беше свалил защитата. Само с нея му се случваше понякога.

– Помниш, че ти споделих преди време колко важно е за мен да опитам да се върна към това, което правехме за хората преди заразата. Да създавам изкуство – той отвори уста на отсрещната страна на линията, но тя не му даде възможност да каже каквото и да било. – А аз помня твоята гледна точка по темата. Знам как не те интересуват хората, знам за изгубената ти мотивация. Празни приказки, познавам те отвътре, зная, че още гориш. Знам и, че е подсъдно. Знам, че убиват заради това. Властите не спят. Но и знам, че можем да го направим само заедно. Така ще оставим нещо след себе си – пое си дъх за секунда и продължи. – Как ти звучи името "Обществото на живите поети"? Закачка с онзи оскарски филм на Уиър и препратка към творчеството на Уитман. Това е идеята. Корабът на изкуството е кораб на Ной всъщност. Не е лошо, нали?

– Ти си полудяла напълно! Защо точно сега отново отваряш темата? Не виждаш ли какво става с всеки, който се опита да се върне към изкуството? Болниците са пълни с умиращи, а затворите – с полудели творци. Това ли искаш? Общество...

– Да, общество! Тайно. Само избрани хора. Поети, писатели, художници, музиканти, артисти... които още не са полудели и са здрави. И публика, винаги различна – онези, които знаят, че само това ще ги спаси. С предпазни маски и отрицателен тест за вход. Винаги на различни места. Изоставени фабрики, офиси, театри, зали, заведения. Никога на едно и също място, само едни и същи, доверени хора. Вече имам локация, вчера след изследването ходих дотам. Фабриката в квартала. Никой не би заподозрял, че вътре се случва нещо. Но ти трябва да ми помогнеш с контактите си. Нека се обадим на композиторката, ще се навие, въпреки че името на идеята няма да е това, което коментирахме. Моля те, нека го направим заедно! Както беше преди!

– Полудяла си... Днес ми дойде в повече. Остави ме да помисля. Просто ме остави... –  той не знаеше как да реагира.

– Добре. Но нека да не е безкрайно дълго.

– Утре ще ти кажа – знаеше, че тя няма да остави това без отговор.

...

На следващия ден той бе взел решение.  Да опитат. Нещо го накара да се съгласи този път, макар това да беше пълна лудост. Нямаше идея какво. Но точно така, без да имаш отговор на въпроса "Защо?", се случват най-истинските неща в живота. Тя явно беше неговият липсващ отговор. Задействаха се заедно. Хората, мястото, участници, публика, ден, час... Както преди, но сега всичко беше тайно. Никой извън това общество, както тя го кръсти, не биваше да разбира. Не ще и дума, че беше опасно, преследваха, затваряха и убиваха заради това. Но за първи път от много време той се чувстваше полезен. И това наклони още малко везните.

Получи се. Първото събитие беше изключително успешно. Фабриката беше идеален декор, акустиката бе страхотна, а отвън нищо не се виждаше и чуваше. Всичко мина гладко. Публика с трескави, зажаднели за красота очи, хора на изкуството, преборили страха и готови да споделят частици от себе си в поезия, картини, музикални изпълнения, етюди... Темата бе "Въпреки...". И бе красиво. "Обществото на живите поети" се роди. Корабът започна своето пътешествие към бреговете на душите на хората. И спасяваше от лудостта.

С времето се разчу сред ъндърграунда, идеята се хареса, събитията станаха ежемесечни. Качваха ги и в тайната мрежа. Никой преди тях не бе събрал смелост, а ако се бе опитал, бе свършил зле. Но те успяха. Винаги на различно място, с различна публика. Все повече красота! Движението се разрасна, идеята им сякаш започна самостоятелно съществуване. Още и още хора се присъединяваха, да слушат или участват, все едно. В официалните бюлетини се заговори за необясним спад на хората, диагностицирани с психични заболявания и ментални проблеми. Властите се поздравиха за победата поне над тази заплаха. Но не знаеха, че това се случва в абсолютен разрез с техните закони. И че заслугата за това изобщо не е тяхна. Но вината беше.

Той беше доволен, че най-накрая прие идеята ѝ, не спираше да се занимава с нещо смислено. А тя летеше, забрави да спи, изцяло се отдаде на това. Все още се чувстваше добре, успяваше да скрие кашлицата и се стараеше да смъква температурата си преди събитие. Не ѝ личеше, все още не, все още бе млада и нямаше други заболявания. Грижата за децата отнемаше останалата част от времето ѝ и нямаше време да мисли за факта, че е осъдена на смърт от проклетия вирус. Знаеше, че има още няколко месеца и искаше да ги изживее пълноценно. И успя. Наистина създаде общество. От живи.

...

"Обществото на живите поети" винаги стартираше събиранията си със стиховете на Уитман. Тя или той ги четяха. След това идваха всички други. Така трябваше да бъде и този април. Събраха се в един изоставен театър в центъра на града, място, различно от обичайно избираните по периферията. И хората този път бяха необичайно много. Сцената бе готова, публиката чакаше.

– Готова ли си? – попита я той.

– Напълно – каза, опитвайки се да скрие кашлицата.

– Не ми изглеждаш много добре днес.

– Не ставай параноичен, добре съм. Всичко е наред – успокои го.

– Криеш ли нещо от мен? Да не би да е нещо с резултатите от последното тестване? – хвана я за ръката, а тя усети притеснението му. Знаеше, че рано или късно ще се досети.

– После ще говорим. Обещавам... Време е да започваме. Кой ще излезе да чете Уитман днес? – прекъсна опита му да разбере повече.

– Ако не си окей, аз бих могъл...

– Не, всъщност... нека изляза аз и този път.

– Добре, хайде... Всичко ще е наред. С теб съм!

– Знам – усмихна се и стисна ръката му. – Всичко ще е прекрасно! Всичко е наред – обърна се и се качи на сцената.

Посрещнаха я с приглушени аплодисменти, които обаче стихнаха внезапно. Нещо не беше наред. Светлината я заслепяваше и не можеше да види какво точно става в залата. Чуха се викове. После и изстрели. Публиката пред нея се разбяга. Мерна ѝ се полицейска униформа. Помисли си: "Полицията ни е надушила. Някой е разказал не на когото трябва. Всичко е свършено! А може би не..." Изправи се пред микрофона, включи го и започна да чете стихотворението, както всеки път:

– "О, Капитане! Мой Капитане!

    Свърши ужасното..." – Уитман бе прекъснат от няколко едновременни изстрела от разни посоки. Гласът ѝ също...

Но тогава иззад сцената се разнесе друг, мощен мъжки глас:

– "О, Капитане! Мой Капитане!
     Свърши ужасното плаване!
     Корабът мина през всичките бури..."

Беше той. Скоро към самотния му глас се присъединиха още и още...

Капитанът беше открил своето пристанище.


 

 

 

 

 

коментари

Добави коментар