Орфей и Евридика - Маргарита Петкова

  21 Февруари 2020, 20:02           1222        0

Снимка: Jean-Baptiste Camille Corot - Orpheus Leading Eurydice from the Underworld

 

О Р Ф Е Й   И   Е В Р И Д И К А

Сонетен венец

 

1.

От ада знам, че ще ме изведеш,

Щом слезе в него, за да ме намериш.

Душата ми се люшка като свещ

На вятъра. И от любов трепери.

 

Аз още съм любимата жена.

Дойдох при теб, когато ме повика.

Сред милиони женски имена

насън дори ти шепнеш „Евридика“.

 

Чрез името ти дишам аз. „Орфей“

е всяка глътка въздух, всеки удар

на моето сърце и ти не смей

да се обърнеш и катурнеш чудото!

 

За преизподнята зад нас нехая –

Разтваря се пред любовта ни раят.

 

2.

Разтваря се пред любовта ни раят,

където с теб живеехме и който

ти с песните за мене бе изваял,

населил го бе с птици и животни.

 

Цветята бяха брачното ни ложе,

А нощна лампа беше ни луната.

Звездите да помилвам с длани можех,

защото ти ги сваляше в краката ми.

 

С добро отвръщаха ни всички в него,

Защото виждахме във тях доброто.

Смъртта от там успя да ме низвергне,

подобно плод, обрулен от дървото.

След тебе пак към рая тръгнах пеш –

фиданките са лумнали в цъфтеж.

 

3.

Фиданките са лумнали в цъфтеж,

облечени във нови бели рокли.

Разрошил ги е вятърът горещ,

след като рехав дъжд ги е измокрил.

 

Фиданките приличат на жени,

осъмнали за пръв път в мъжки поглед.

Те нямат още никакви вини

и всичко да простят все още могат.

 

Под техните поли ми постели

от теб съблечената моя дреха

и с любовта си ме изпепели –

като награда и като утеха.

 

И нека да ни прикове към рая

експлозия от аромат и тайни.

 

4.

Експлозия от аромат и тайни

затихва бавно в скута на вселената,

захвърля ни от минус в плюс безкрайност

и от небесното ни смъква в земното.

 

Дали земята също е небе,

щом твоята глава лежи на рамото ми?

Виж, тъмен облак яростно гребе

дъждовна лодка към зората пламнала.

 

По устните ми бледи съхне сок

от слънчев лъч, пронизал зряла праскова,

а вятърът, готов за смъртен скок,

с опашка ядно глезена ми драска.

Сърцето ми трепти по остра връв –

издраха се нозете ми до кръв.

 

5.

Издраха се нозете ми до кръв

на спомените върху камънака.

Сърцето ми – кълбо от страст и стръв –

налучква пътя и ми свети в мрака.

 

Макар да реже болката със нож

и кост, и плът от теме до петите,

сред адовата непрогледна нощ

върви, Орфей, направо към звездите!

 

Мисли за тях. За моите очи,

които даже в гръб ти сочат пътя.

Страха си зад сърцето заключи –

сърцето, във което си ме скътал.

 

Скалите зад гърба ни с бяс се къртят –

извива се към светлината пътят.

 

6.

Извива се към светлината пътят.

Сивее мракът. С тъничка ръчица

надеждата душите ни придърпва…

Все още Аид ни държи на прицел,

 

но губи с всяка наша обща крачка

властта си над телата и сърцата.

От страх и от възторг ще се разплача –

със вярата плещите ти намятам

 

и мърдам устни във безмълвен зов

да издържи невидимата нишка

на нашата божествена любов,

с която всички смъртни ще въздишат.

 

Обичам те, какъвто си – такъв.

Едва пристъпвам, дето стъпваш пръв.

 

7.

Едва пристъпвам, дето стъпваш пръв,

но стъпка в стъпка следвам те безмълвно.

Така лъвица следва своя лъв,

защото той я води към разсъмването.

 

Доверието в тебе ме крепи –

сърцето си отдавна съм ти дала

и то ведно със твоето тупти.

Сърцето ти е мое огледало.

 

Във него виждам истинския лик

на женската си неотменна същност.

И твоят пулс със всеки следващ миг

ме уверява, че щастлив е свършекът

 

на този път, по който стъпка в стъпка,

вървя след теб към хоризонта мътен.

 

8.

Вървя след теб към хоризонта мътен.

Той вече се провижда – хоризонтът.

И всеки смъртен всъщност е безсмъртен,

щом любовта не е забравен спомен.

 

Щом любовта при прилив и при отлив,

държи духа му жаден над вълните

и все към хоризонта вдига котва –

над бездни и над рифове прелитнала.

 

Макар и мътен – има хоризонт.

Надежда има. Вкопчени във нея,

в задъхан дъх след дъх и стон след стон,

вървим към нашето „Монтевидео!“

 

Зад нас се стеле адската тъма.

Рай има ли на Горната земя?

 

9.

Рай има ли на Горната земя?

Така се изтерзах, че го забравих.

Подземен гняв зад нас ли прогърмя

или небесен гръм ни поздравява?

 

Там нещо пърха. Ангелско крило

премрежва изнурения ми поглед.

Не е било, което е било.

Което предстои – лекува болката.

 

Ликуват в мене разум и сърце,

ранените ми стъпала танцуват.

Възторгът ми ще съживи мъртвец –

наблизо вече пеят птици – чуваш ли?

 

Очите ми отново греят – брезови.

Изпей без думи песента си звездна!

 

10.

Изпей без думи песента си звездна –

да не събудиш зло, под камък спящо,

да не ни стигне, чер език изплезило,

неминалото още настояще.

 

До бъдещето са стотина крачки –

на пътя ни безкраен виждам края.

Дори и на колени да се влачим,

ще стигнем непременно пак до рая.

 

Във песента ти вкопчена, изпращам

молитва към земята и небето.

Удавник и за сламката се хваща,

а аз съм се опряла на сърцето ти.

 

По пътя ни към Горната земя

дали ще издържиш? Или сама…

 

11.

Дали ще издържиш или сама

ще ме зарежеш на самия крайчец

след адската отчайваща тъма,

след всичкото – и знайно, и незнайно,

 

след кървавия остър камънак,

след хлъзгавия път, вскрежил сълзите ми,

след дрипите от дрехата ми – знак,

оставен там, където съм залитала,

 

но съм те следвала – след всеки трус,

след всеки ужас, дебнещ по петите ни…

Аз този път запомних наизуст,

след теб вървях, без „Накъде?“ да питам.

 

Пред нас е светло. Тъмното изчезва.

Извърнеш ли се – ще ме върнеш в бездната.

 

12.

Извърнеш ли се – ще ме върнеш в бездната.

Без тебе даже раят ще е бездна.

Небето ще се вкамени, беззвездно,

земята под краката ще изчезне.

 

Вселената ще се превърне в точка

и времето ще спре. Това ли искаш –

от Нищото отново Бог да почне?

Дали обаче ще си струва рискът?

 

Залагаш ли Вселената на карта?

Ва банк ли със Съдбата ще играеш?

Ти беше тъй решителен на старта –

нима ще рухнеш крачка преди края?

 

Ти, който гръб пред никого не скършваш,

красив си даже в гроб. Не се обръщай!

 

13.

Красив си даже в гроб. Не се обръщай!

На фона на изгряващото утро

духът ми със духа ти се прегръща,

животът се завръща пак при мъртвите.

 

И слънчев лъч ме хваща за ръката,

под пръстите му сълзите ми съхнат.

Не искам пак да потекат обратно,

за да поливат лишеи и мъхове.

 

Жадувам да се гмурна сред цветята,

да се катеря диво по дърветата

и всичките ни дни да бъдат – лято!

И всичките ни нощи да са светли!

 

От песните си пак вдигни ми къща.

Ако не можеш – в ада с мен се връщай!

 

14.

Ако не можеш – в ада с мен се връщай.

Дори и в ада с теб ще съм щастлива.

Ад или рай е все едно и също…

Какво говора? Знам – не ми отива.

 

Не мога с ада да се примиря,

след като с тебе съм живяла в рая.

Животът ми не е ези-тура.

Хазарт със любовта си не играя.

 

Или – или. И няма среден път.

Или нагоре с теб, или надолу

сама. Сама? Безжизнен дух без плът.

И ти – сам горе? Гол дух в тяло голо.

 

Каквото и да става – щеш-не щеш –

от ада знам, че ще ме изведеш.

 

 

МАГИСТРАЛ

 

От ада знам, че ще ме изведеш.

Разтваря се пред любовта ни раят,

Фиданките са лумнали в цъфтеж –

Експлозия от аромат и тайни…

Издраха се нозете ми до кръв.

Извива се към светлината пътят.

Едва пристъпвам, дето стъпваш пръв,

Вървя след теб към хоризонта мътен.

Рай има ли на Горната земя?

Изпей без думи песента си звездна!

Дали ще издържиш или сама –

Извърнеш ли се – ще ме върнеш в бездната.

 

Красив си даже в гръб. Не се обръщай!

Ако не можеш – в ада с мен се връщай.


 

 

 

коментари

Добави коментар