От болката ми е светло

Цвета Иванова

12.00 лв

ISBN: 978-619-7456-19-6

Наличност: на склад


    Добави в количката



СПРАВЕДЛИВО ИЗГЛЕЖДА

 

Той е всичко! И има безброй имена.

До едно са излишни. И малки.

Няма никакви скрупули. Нито вина.

И предвижда живота глобално.

 

Той е толкова тих. И е толкова сам,

че обича съвсем нелогично.

И защото е всичко – е много голям

и живее разпръснат на срички.

 

Има много лица и прилича на нас,

но разбираме, щом си отидем.

Само в тихото шепне, защото е глас –

кехлибарено-мек и невидим.

 

И е толкова благ, че когато сме зли,

се разплаква в очите на ближен.

Той е всичко! Но даже и него дели,

за да може прозрачно да вижда.

 

Той е много висок. Затова ни личи,

колко всъщност (без Него) сме слаби.

И понеже ни вижда с еднакви очи,

любовта му е – колкото трябва.

 

© Цвета Иванова

 

Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и "щастлива къща", жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.

В тази книга думите имат тръни, детството е пришито с кръпки от спомени към настоящето на "сладкия хляб", а любимите хора са "дъга, тишина и посока".

Цвета пише стихове, родени в тъга или от обич и в тях е светло от пречистващата сила на болката. Но онази, която ни извисява до високото на смисъла. Светът ѝ е разказ за живота - цял, завършен, несъвършен... човешки. Остава само да го видите през палитрата на нейния талант. А тя владее цветовете на истината.

Ива Спиридонова


 

Цвета Иванова е поет. Дори извън смисъла, който носи определението. Тя разказва за просторите в живота, за раждането на детето, за сънищата в детството, за топлото в лятото, за светлината в природата, за всяка севда у всяко сърце. Нарича знанието сияние, рисува дома ни до най-незабележим детайл, така че отново да пожелаем да се завърнем в него, ако сме се отдалечили от глупост или заради странство, позволява на героите си да пускат своите закъснели хвърчила в небето, мълви с любов за силните любови и с болка за болките в тях – завършени и определящи всеки следващ ден; за свещеното, за черквата, за вярата в съществуването ни, за прераждането и вярата след смъртта. За завета. Признава за всички свои срещи с чудовища и определя себе си за такова: „Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.“ Тя нищо не изопачава, никого не обвинява, не кълне, не хули, не обижда. Не в книгите, не в езика – от отражението в огледалото ни говори. Тя е нас и напомня защо сме се родили човеци. И че нищо човешко не ни е чуждо, не защото суетата ни привлича и суетата ни обезобразява. Защото ние сме суетата. Не философства с перифрази, а създава философия. И обича с всяка своя дума.  

Симеон Аспарухов