От първо лице: Точки на кипене

  09 Януари 2020, 17:17           617        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 

Принципно не се изнервям бързо. За повечето неща. Но има едни малки, незабележими на пръв поглед, заради които мигновено се превръщам в тенджера под налягане. По-скоро в млековарка или както и да се нарича този съд - хит в домакинството на осемдесетарското семейство. Като ми стане горещо под краката и надавам вой като пожарна кола. Млякото се е сварило и пищи на тревога. Скучаещата махала разбира това, даже съседните също. Но стоят безучастно.
Умея да чакам на опашки, да изчаквам колони от хора пред себе си, да престоявам дълго на едно място, понякога на един крак, да се държа любезно, а душата ми да реве, да попадна на нов служител и обслужването ми да трае по-дълго от обикновено. Това се случва на всеки от нас.
Наблюдавам се отстрани каква карикатура съм в три ситуации. От известно време, точно те ме превръщат в оскърбление за обществото, нелоялен и несъпричастен към останалите. Просто кипвам...


Ситуация първа: В търговската верига, в която пазарувам храната си, има всичко. От пиле мляко. До входа ми точно. Мога да ида по ролки, с бонето, бос даже...Толкова пък да ми е удобно, че чак ми е неудобно пред онези, дето трамбоват за хляб и мляко до няколко улици по-встрани. Но! Голямото НО е, че всяко мое влизане в обекта ме изпотява, пазаруването е повече от изпитание или каляване на крехката ми нервна система. Крехка от скоро.
Защо става така, че когато посегна към лютеницата, пред ръката си виждам поне две още по-чевръсти, копнеещи за същия този буркан, а когато се наведа, за да си грабна една бърза белина, там вече е клекнал някой и тъкмо гепва последната. И не само, че галопирам, зигзагообразно, провирайки се и маневрирайки с непослушна, скърцаща количка, ами и се пазя от персонала, който постоянно е на вахта и ако двете ръце за оная лютеница ми пречат, то другите две ръце, които веднага попълват опразненото място, ме докарват до истинска истерия. Ръце и крака, строени да пречат, а не да облекчават престоя ми там. Всичко щеше да се преглътне, ако не ставаше дума за магазин с неголеми размери, в който персоналът и клиентите са равни на брой, повече отколкото могат да се вместят. И да не е драма, за мен е. Голяма!


Ситуация втора: От години не си и помислям да вляза в пробна, когато реша да подмладя гардероба си. „Ама моля ви, пробвайте, така хубаво пък да ви стои!“ - а аз, немил и недраг, по чорапи на едно чердже, вир-вода и стопяващ се от притеснение пред чуждата суета да ми вземат парите, се превръщам в абсолютно копие на бостанско плашило. А, не, няма да я бъде тая! „Всичко на око се пробва!“. „Ама как така бе, господине?“ „Ми ей така, госпожо! “.
В пробната се чувствам като в саркофаг и там има едно огледало, което май нарочно са го избирали да е криво и вместо в магазин, все едно съм влязъл в лунапарк - човечето от огледалото се криви, мандахерца, бори се с багажа си, докато нахлузва някакви тъпи дънки и изпълва цялото помещение със себе си и никога обувката не се събува нормално, често пъти изхвърча на алеята зад пердето, което уж ме крие и няма кой да ми върне обувката, пък по гащи ли да изтичам да си я взема, да си я взимам ли изобщо… Уж за панталони влязох, а се разболях!


Ситуация трета: Спирките на градския транспорт са оборудвани с по една будка, в будката е чучнала една кисела кривотия, а пред кривотията винаги се вие върволица от няколко кисели бабухи с мерак да подновяват картата си за пътуване. За непрекъснато пътуване! Да, ама това отнема часове за една само. А като са няколко, аз кога ще го купя тоя билет, кога ще се извозвам, кога ще пристигам?! Толкова ми става лошо като се погледна отстрани: най-отзад, най-омачкан и най не на място. Те за карти се редят, аз за билет чакам. Когато почне да ми кипи млякото, прескачам забрадките и винаги мило моля за единия билет, че втори тролей изпускам. Нали, ако може, докато въвеждат данни в компютъра, докато си бърборят за закваски и запръжки, илачи и други, или че системата бавно работела, само да ми метне хартийката, пък аз даже и точно пари ѝ давам. Леле, пък като викнат тия жени, и продавачки, и купувачки, един дол дренки - кудкудякащи квачки. И на мен като ми стане лошо пак, пък като се изпотя, мамо, мамо, иде ми не знам в какво да се превърна и къде да изчезна…

Ще вземам мерки срещу такива несправедливости, с медитация ли, с какво ли, все с нещо. Иначе ни билет, ни храна, ни дънки. И дано някой не се припознае в гореописаните персонажи, че ще вземе да се изпоти, да му кипне млякото и да ме почерпи с два шамара...

коментари

Добави коментар