Петър Величков: "Смелостта е да вдигнеш глава, когато наоколо всички са коленичили."

  27 Август 2019, 12:11        0

Снимка: Светослава Мадарова

 

 

Има ли вечни теми в литературната ни история?

Разбира се, че има и са толкова много, че е трудно да се изброят. В периода преди 1944 г. все още не са проучени възлови моменти от живота на най-известните ни писатели. Това важи и за мистерията около смъртта на Лора Каравелова и двата опита за самоубийство на Яворов. Според конюктурата са били изваждани едни или други гледни точки. Една от най-важните от тях са спомените на Дора Конова, които тази година излязоха от печат. Опитвал съм се да подготвям предимно архивни доказателства, без да се намесвам със свое мнение. Вечните теми често са свързани с паралела автор–произведение. Анализ на всяко произведение може да направи всеки литературен критик. Работата на литературния историк е да изясни кое в съдбата на автора е причината за появата на книгата му. За съжаление, в периода 1944-1989 г. много писатели са ликвидирани, не само физически, но им е забранено и да публикуват. Много от тях не са оставили дневници или писма, с които да се документира днес случилото се с българската литература и с тях по простата причина, че заради това е могло да им се случат и други нещастия. Обикновено след смъртта на по-известните от тях, ДС е прибирала архива им, който е бил щателно проверяван листче по листче. Едва след това остатъкът е постъпвал в архиви, музеи или библиотеки. Имало е, обаче, по-умни и сърцати работници в тези институции, които са успявали да съхранят каквото е възможно. Въпреки това има бели петна в биографията на такива писатели и тя не може да се обгледа в цялост.

 

Важна ли е истината за миналото?

Истината е мираж, който от различните хора може да бъде видян във всякакви нюанси. Миналото обаче, оставя сигурни свидетелства, дати, събития, хора. Който не владее миналото чрез опознаването му, губи настоящето и няма бъдеще.

 

Кой ще напише истината за настоящето?

Тя е толкова гнусна и се знае от всички, така че няма защо да бъде написана, а по-скоро изметена и забравена.

 

Две лица на един свят ли са литературата и историята?

Литературата може да представи историческото събитие различно – романтично, песимистично, хумористично и т.н. Словото може да въздигне или да сгромоляса историческия герой. Затова литературата често има по-голямо влияние върху сърцата на хората. Да си припомним тетралогията на Димитър Талев за българите в Македония. Четат я с интерес и сега. Колцина разгръщат научен труд за Илинденското въстание? Или тетралогията на Фани Попова-Мутафова за царете от династията Асеновци. А „Под игото“ на дядо Вазов?

 

Можем ли да напишем история на времето?

Не. Времето е най-добрия свой описател. Съвременниците са пристрастни към времето, родените по-късно го оценяват по друг начин. Но съвременниците могат да разкажат какво им се е случило. Яна Язова казва: “Историята на един народ е пълна с жертвоприношения. Тя се пише от хора-призраци. Такива летописци някои народи имат с хиляди. И колкото повече са те, толкова тия народи са по-трайни и уважавани от всички хора на земята. Потомствата на тия велики летописци броят себе си измежду най-гордите представители на човешкия род. Заради кръвта, проляна заради тяхната свобода, човечеството ги възнаграждава с признанието на особено благородство”.

 

Какво е търпението (в контекста на работата ти)? 

Съвестно проверявам вариантите на подготвяния текст. Търся всичко писано за него. Проверявам обстойно имена, дати, гледни точки. За да си съставя свое мнение струва ли си ръкописът да стане книга, оставям го да отлежи, да го преосмисля. Предговорът към "Лора, Яворов и аз" писах няколко пъти, докато накрая избрах варианта, който е публикуван. 

 

А какво е смелостта?

Смелостта е да вдигнеш глава, когато наоколо всички са коленичили.

 

Можем ли да кажем, че археологията е близо до това, с което си избрал да се занимаваш? Но обектите са човешките животи, заровени в пръстта на миналото?

Мисля, че често археологията е по-онеправдана, защото невинаги има оставени надписи кой е погребаният тракийски цар и исторически свидетелства. Археолозите понякога трябва да бъдат като баба Ванга. Литературният историк, който като мен се занимава с периода 1878-1944 г., е по-улеснен, защото има море от книги, във всяка от които може да потърси отговор на загадката, която иска да разреши.

 

Твоите книги са мост между времената. Чувстваш ли, че си разбрал хода на времето?

Аз съм доста наивен човек и всеки може да ме излъже в реалността. Но не и когато разработвам някоя тема. Не мисля, че съм написал най-добрата си книга. Може би тя ще е спомените ми, ако ми остане време за тях. Мисля все пак, че съм целунат от Бога, защото всяка моя книга се разпродава, а някои от старите, като „Страсти и скандали в царска България“ и „Софийските потайности“, „Яна Язова: проклятието на дарбата“, продължават да се допечатват и десетилетия вече са достъпни в книжарниците. Няма нищо по-тъжно от книга, която е пречетана само от близките и приятелите на автора си.

 

Усещането да опознаваш отдавна отишли си личности?

Не всички, а онези, които ти стават близки. Влагаш сърцето си в тяхното опознаване и това се харесва от читателите. Това е тайната на успеха – да правиш само онова, което ти е близко, което обичаш…

 

Защо именно сега Дора Конова привлече вниманието ти? Тя ли избра теб или ти нея?

Чел съм откъси от спомените ѝ, чел съм преиначаването им от разни пишещи явороведи. Попаднах на цялостния ѝ ръкопис случайно. Работех един текст за прототипите на героите на „В полите на Витоша“, по-точно изясняване на мистерията около смъртта на Мина. Разглеждайки Яворовия архив, подарен от Ганка Найденова-Стоилова на Народната библиотека в София, видях, че в него има копие на спомените на Конова. Прочитът им ме накара да се възмутя, че десетилетия след смъртта на Дора Конова, те остават в ръкопис. Оттам се започна. Това нещо продължи няколко години. Може би нямаше да завърша подготовката на ръкописа, ако не бяха настояванията на издателство „Библиотека България“. Тези години бяха много тежки за мен в личен план. Фактът, че една жена се влюбва в Яворов и той в нея, че тя изоставя съпруг и охолен живот, остава без деца и му е вярна до смъртта си, силно ме впечатли. Дора Конова заслужава спомените ѝ да бъдат прочетени. Те са като вкаменени сълзи. Една по една, отронени като листата на есенно дърво.

 

Промени ли се виждането ти за личността на Яворов, след като го видя през нейните очи?

Не, не се промени, а по-скоро се обогати, защото си дообясних защо краят му е бил толкова ужасяващ.

 

Има ли в наши дни подобни истории, които си заслужава да бъдат описани? А има ли ценни личности?

Аз навършвам 65 години днес, на 27–ми август. Не мисля, че ще имам време да описвам съвременни истории. Сигурно има. Лошото е, че няма да има документи за случилото се, тъй като в последните години писмата или дневниците бяха заменени с чата. Вече не се правят и анкети с писатели. Литературни вестници (с изключение на един) няма. А и кой се интересува от българската литература? Четат се пошли чужди любовни романчета и лавина от трилъри. Нямаме много автори с гражданска позиция, каквато е имал, например, дядо Вазов.

 

И накрая – запази ли нещо за себе си от спомените на Дора Конова? И кое всъщност е най-ценното в тях?

Яворов се издигна още повече в очите ми, защото е запалил обич у една жена, която е намерила сили да издържи и да опише случилото се между тях.

 

С Петър Величков разговаря Ива Спиридонова

коментари

Добави коментар