ПЛАГИАТСТВОТО В ЛИТЕРАТУРАТА или КАК КРАДАТ ПИСАТЕЛИТЕ

  04 Април 2019, 13:44        0

Снимка: Светослава Мадарова

Автор на статията: Емилия Попова

 

„Всичко е плагиатствано. Дори Господ Бог е сътворил Адам по свой образ и подобие“ – е казал Александър Дюма-баща.

 

Плагиат е неприлична дума. С нея заклеймяват онзи, който краде чужди идеи и ги представя за свои. Тази тема е вечнозелена в литературните кръгове.

Да се опитаме да разбутаме този кошер, в който ни е толкова топло и уютно. Да си спомним за понятието "фактическа уникалност" на текста и да признаем, че в интернет всички текстове са роднински, а всеки от пишещите е малко плагиат...

Но има хубава новина – това не е смъртоносно.

Винаги ли отношението към плагиатството е било лошо?

Тази некрасива постъпка, както става ясно в исторически план, има корени в дълбока древност. Още античните съчинители, без излишен сантимент, са включвали фрагменти от чужди ръкописи в собствените си произведения.

Интересна е историята за древногръцкия библиотекар Аристофан Византийски, който бил съдия в състезания между поети. На едно от тези състезания той поискал да бъдат дисквалифицирани всички поети, освен един. Поискали му убедителни аргументи и тогава той отишъл в библиотеката и се върнал с куп свитъци. В свитъците имало текстове, от които тайно са се възползвали участниците в състезанието, затова наистина ги дисквалифицирали, все пак избирали най-добрия поет, а не най-изкусния крадец...

Древногръцките философи настоявали, че изкуството винаги е подражание на нещо идеално, вече съществуващо. Античните трагици пишели пиеси върху едни и същи митологични текстове, представяйки ги ежегодно по време на празненствата в чест на Дионисий. Ясно е, че повторенията и преките заимствания били неизбежни, но пък и от драматурзите не се очаквала оригиналност – най-важното било пиесата да оказва дължимото емоционално въздействие върху зрителя.

В Древен Рим копирането и преработката на литературните шедьоври също са били съвсем нормална практика. Вергилий написал „Съдбата помага на храбрите“, без да се свени, че няколко години по-рано това вече било използвано от неговия колега Теренций. Нерядко вмъквания на чужди текстове допускали Хораций, Овидий и Цицерон.

Оригиналността и авторството въобще не били ценност в продължение на голяма част от културната история.

Великият драматург от бароковата епоха Лопе де Вега е написал над две хиляди пиеси! Какво да се прави – театърът е бил главното развлечение на масите, нова пиеса е трябвало да бъде написана за няколко дена, защото публиката не искала да гледа същата като миналата седмица. Лопе де Вега и неговите колеги фабрикували своите пиеси, заимствайки сюжетни ходове, герои и реплики, опитвайки се да измислят все по-заплетена интрига, за да създадат усещане за новина.

И, разбира се, на никого не му хрумвало да ругае Шекспир за това, че е заимствал описанието на Клеопатра от Плутарх, без да се позовава на последния. Често Шекспир е бил уличаван в заимстване на цели сцени от колегите му по творчество. Обвиненията не го смущавали, той отговарял на критиците така: „Тази сцена е девойка, която аз изведох от неподходящото общество и я въведох в доброто“

Главното е, че го е направил добре.

Така че, умението да се краде с ум и ловкост дълго време се е разглеждало като едно от достойнствата на добрия писател.

Емил Зола, говорейки за плагиатството, заявил следното: „Всичките ми романи са написани по този метод; аз съм заобиколен от библиотеката си, от планина със сламки и бележки, преди да взема перото. Търсете плагиатство в предишните ми произведения и ще направите великолепни открития“.

А Марк Твен казва за същото: „Деветдесет и девет процента от всичко, което поражда нашият интелект, е плагиатство в чист и прост вид“.

 

Краят на ХХ – началото на ХI в. стават период на доста съществено преосмисляне на плагиатството като явление. Текстовете стават толкова много, източниците стават повсеместно достъпни и кражбите се увеличават, дори без дължимата ловкост.

За плагиатството няма съвсем точно определение, затова в някои случаи е сложно еднозначно да се отдели плагиатството от понятия като подражаване, заимстване, съавторство и други случаи на сходство на произведенията. Съвпадението на отделни идеи не се счита за плагиатство.

Днес в академичния свят се появиха специални компютърни програми, изобличаващи плагиата. "Advego Plagiatus" е програма за търсене в интернет на частични или пълни копия на текстов документ с интуитивен интерфейс. "Плагиатус" показва степента на уникалност на текста, източниците на текста, процента на съвпадения в текстовете.

В литературния свят дискусията за заимстването преминава в жанра на съдебните искове, а за писателите това означава репутационни (а и парични) загуби. Ако се стигне до съд, експертизата на текста се прави от лингвисти и тук изходът на делото решава техният професионализъм и опит.

Например Стивън Амброуз, автор на „Братски отряд“, по която НВО снима сериал. В неговия бестселър, „Син простор“, за военни летци са намерени цели абзаци от книга по история, без дължимото оформление на цитати. Плагиатство е открито и в предишните романи на автора. Амброуз уверява, че само малка част от неговите текстове е била копирана от други, но той вече не може да възстанови репутацията си.

Най-много обвинения в литературна кражба има по адрес на Дан Браун и Джоан Роулинг, автори на световни бестселъри. В съда нито една от претенциите на авторите не е била удовлетворена.  Дан Браун е оправдан в съда два пъти – по иска на историците Майкъл Бейджънт и Ричард Ли, обвиняващи го в открадване на концепциите от техните книги „Светата кръв и Свещенния Граал“ и по иск на писателя Луис Пердю, който видял в „Шифърът на Леонардо“ голямо сходство с неговия роман „Дъщерята на Господ“. Писателят не понесе съдебна отговорност, тъй като не е нарушавал никакви закони.

И американката Нанси Стефър не успява да докаже, че Джоан Роулинг е преписала своя „Хари Потър“ от нейната книжка „Легенда за Ра“. От друга страна, Джоан Роулинг отчасти успя да докаже факт за плагиатстване от страна на руския автор Дмитрий Емец, който написа серия книги за супермомиченцето Таня Гротер. Публикуването на книгите за Таня Гротер са забранени в редица европейски страни. Но Роулинг не можа да попречи на издаването на книгите на руския автор в Холандия.

Аналогично решение е прието и по иска на професор Кристина Старобин към Стивън Кинг, че е използвал ръкописа на нейния непубликуван роман „Вечна кръв“.

Друг скандал имаше с писателя Иън Макюън – един от най-успешните британски автори на съвременна проза. Той беше обвинен, че при написването на своята книга „Изкупление“, за създаването на автентична атмосфера е използвал мемоарите на бившата медицинска сестра и авторка на любовни романи, Люсил Андрюс. Като Макюън дори е включил в първото издание на книгата си позоваване на мемоарите на Андрюс! В защита на Макюън излязоха много значими автори, в това число и нобеловият лауреат Казуо Ишигуро и дори Томас Пинчън, един от главните писатели-постмодернисти. „Работата със странични източници, изучаването на историческата епоха по конкретни текстове е задача на всеки писател, който иска да пише за събития от миналото, при които той не е присъствал“ – подчертава Пинчън.

Това, явно, е основното качество, отличаващо писателя от плагиата. Краде и единия, и другия, но писателят в замяна връща нещо повече...

Абсурдно е също така да се съдят писателите просто защото техният творчески метод е построен на пародиране, стилизиране и деконструкция. И е разбираемо, ако компанията Apple опита да съди Виктор Пелевин за неговата „iPhuck 10“, но това ще бъде по-скоро посегателсто върху свободата на словото.

Кога можеш да наречеш едно произведение своя собствена работа, а кога то е компилация от други източници или открадната история?

Черпенето на образи и сюжети от новини и анекдоти,е  важен писателски навик за историята на световната литература, например.

Дявол знае дали романите на Достоевски са били достоверни, ако той не е намирал сюжетите и подробностите за тях във вестниците. Сигурно нямаше да четем и „Мадам Бовари“, ако навремето  Гюстав Флобер не бе чул историята на Делфин Деламар, изневерила на мъжа си и самоубила се след това. Пък и „Ана Каренина“ можеше да бъде друга, ако Толстой не е бил на място, където е разбрал историята на своя съсед за възлюбената му Ана Пирогова, която се хвърлила под влака /а той веднага отишъл на гарата и огледал останките на загиналата/...

И други класици са изпадали в ситуации, когато използването от тях на „жив материал“ не е минало безнаказано. Томас Ман, например, е бил принуден да се извинява на драматурга Герхард Хауптман. Не, Ман не е използвал откъси от пиеси на Хауптман. Той е използвал самия Хауптман – приписал му чертите на един от персонажите си в своята „Вълшебната планина“. „Съгреших спрямо вас. Нуждата ме завладя и аз не можах да се противопоставя на изкушението и му се поддадох. Това беше творческа нужда“, - обяснил се Ман и му било простено.

Автобиографичният роман „Погледни към дома, ангеле“ на класика на американската литература Томас Улф, предизвиква истински скандал в градчето Ашвил, родното място на писателя. Гражданите се познали в героите, възмутили се от откровенията на автора. Изпращали му писма с упреци, обиди и дори заплахи, дълги години той не можел да посети родния си град. Това, което Улф смятал за величествено и правдиво изображение на живота, прототипите на неговите герои възприели като клюки и гадости, като откраднати тайни, за които сега всички разбрали.

По подобен начин реагирал бащата на Салман Рушди, когато прочел за първи път забележителния му роман „Среднощни деца“ и открил там своя литературен прототип. Макар бащата сам да изучавал професионално литература, сатиричният потрет на алкохолика го докарал до гняв.

Много интересна е историята, която обединява всички споменати по-горе форми на писателско плагиатстване – едновременното използване на чужд текст без разрешение и използването на чуждия жизнен опит, както и проникване в тайните на близък човек, който ти се доверява. Скоро след сватбата на Франсис Скот Фицджералд и Зелда Сеър, по загадъчен начин изчезнал старият дневник на Зелда. А две години след сватбата я чакало неприятно откритие – в новия роман на съпруга й „Красиви и прокълнати“ тя открила откъс от своя дневник! И не само от него, съпругът ѝ включил в романа и редове от нейни писма. Фицджералд прилагал този трик не един път, но веднъж Зелда му отмъстила. Самата тя била писателка и през 1932 г., без съгласието на  мъжа си публикувала романа „Запази ми този валс“, в който в подробности описвала личния им живот. Отмъщението успяло. Скот изпаднал в ярост, макар да си получил заслуженото.

В английския The Big Issue бил публикуван разказът на австралийската писателка Джесика Адамс „Кръг“, в който били открити дословни съвпадения с едно от ранните произведения на Агата Кристи. Репутацията на Адамс била срината...

 

Повестта на братя Стругацки „Понеделник започва в събота“ започва с изречението „Приближавах се към мястото на своето назначение“. Но същото може да бъде прочетено в първия абзац от „Капитанската дъщеря“ на Пушкин! Защо Стругацки са я заимствали от великия поет? По-скоро са искали да подчертаят връзката с времето, да обърнат вниманието на читателите върху психологическото сходство на своя персонаж с пушкиновия герой.

 

Сега заимстването не е простъпка, а необходимост. Образ на живот. Такъв е писателският занаят – чуждите книги, чуждите идеи, чуждия живот – всичко служи като гориво за автора. И дори това да обиди техни колеги или близки, читателят сигурно ще прости всичко. Ако, разбира се, книгата е добра.

коментари

Добави коментар