Поезия от Иванка Гичева

  30 Август 2018, 09:04           360

Трудно ми е да пиша за себе си. Родена съм на 7 юни 1959 г. Завърших българска филология. Петнайсет години се занимавах с радиожурналистика, а след това започнах работа като учител. И до днес преподавам в СУ “Св.св. Кирил и Методий“ в Смядово. Играта с думите винаги ми е харесвала. Обичам думите и често ги оставям да ме водят, да лекуват душата ми… Имам издадени две книжки с мои текстове: „На ръба на лятото“ 2007 и „Което нямаш“ 2009. Мои текстове са включени в седем поредни сборника на издателство „Анубис Булвест“ от националния ежегоден конкурс за учители творци в периода 2009-2016 г.

 

 

 

 

déjà-vu

 

Тази рижа особа ме гледа под вежди.

Усмихва се. Злобно. Пилее надежди.

Знае, че имам нощи безсънни.

Че в сърцето е зима, а в очите ми – стръмно.

Ръка не подава и поглед извръща.

Продължаваме заедно. Есен. Все същата.

 

Благодаря, Живот

 

Благодаря, Живот, че още ме търпиш -
разсеяна и разпиляна.
Че има смисъл всеки ден. И току-виж
проблесне слънчице измамно.
Благодаря, Живот, че още ме обичаш.
Пак чакам любовта голяма.
Душата във юмрук съм стиснала.

Ала на скитане насита нямам.

 

truffes

 

меко горчив шоколад на Бургаския бряг
дъжд и вятър 
танцуват листата -
октомврийски макове

под счупен чадър -
най-слънчевата усмивка на лятото

 

Приказки

 

Другите - с имена на сериозни герои,
а ти - просто Иванушка Дурачок.
Как да ти станат мили и свои.
Делят ви приказки. Пък и живот.
Трудно се вписваш в истории умни,
още по-трудно печелиш любов.
Щом заговориш -  разбягват се думите.
Не си и помисляш за благослов.
Свиркаш си шумно  по неравните друми.
Чулът е скъсан. Помниш, нали?
Нека играят -  ненаиграли се -  умните.

Ти не се спирай. Просто върви.

 

Светло

 

Слънце в очите ти,
в моите - вяра.
Не се обичаме.
Но е изгарящо.

Жълто и светло -
глухарче усмихнато.

Нищо не ни обещава.

 

***

 

Самотата ми -
бряг на Червено море.

Моисей ли чака?!

 

Светлини

 

Самотни жени по балконите вечер
-  вместо свещ -
палят цигара
за мъжете си мъртви.
И с очите си сухи
в небето се взират.

Там е светло.
И ги разбират.

 

На ръба на лятото

На ръба е застанало лятото,
усмихвайки се едва-едва.
Време е вече да мине оттатък -
в прегръдките на есента.

Любовта им - неистова, кратка -
ще е само ден в календара.
Вятър ще развали празника.
Ще се разделят - скарани.

Есента ще заплаче с пороен дъжд -
прелъстена и изоставена.
А пък лятото - като  истински мъж -
ще продължи напред. Бавно.

 

Кръстопътна надежда

 

Пътят ми, кръстът, надеждата,
септемврийският зной, самотата.
Събрано във шепа очакване - прежда -
за студеното шал и приятел.

 

Цвете на камък

 

Тъгата  ми -
змийско кълбо на припек,
филизи пресъхнали
и жълти сипеи.
Самотата  ми -
черни врани прегракнали,
стръмен склон
и очакване.

А животът ми -
цвете на камък.

 

Това е

 

Възрастта ми отива,
но на мъдрост не случих.

Стени с глава все разбивам.
Да увъртам не се и научих.
Ред ли е - ме изнервя -
хаос обичам - лежерен.
И с разхвърляни мисли замервам
дисциплината непотребна.
Дъжд ли е - без чадър -
в калните локви шляпам.
Каквото и да си мислите - бял кахър
ми е всяко натякване.
Мъдрост ли е - не я познавам -
хлапашки дръзко й бягам по тъча.

Просто някаква възраст  - това е.
Сега да  взема да се измъчвам ли?!

 

Прошка

 

Ще срутя мостовете -
камъче да не остане.

И ще простя.
Преди да се сбогувам.

Самотна лодка.
В най-дълбокото.

 

***

Понякога

в капка събрано -

спира времето

на очите ми в ъглите.

 

Autumn in My Heart

 

Необяснимо навременна
се плъзва по вените.

А чаках жълтата вода...

 

***

Момчетата, на които някога

преподавах литература -

днес

косят трева.

Не пишат есета.

В зеленото търсят себе си.

Ругаейки - оцеляват.

 

И помнят само Бай Ганьо.

 

***

Този сняг ще ни стигне, аморе.
Да покрие калта и умората.
Може пък да дочакаме пролет.

Не затваряй прозореца.

 

Щрих

 

Черно-белите снимки, аморе.
Аз и ти. 
Любовта.
Онзи вятър - 
привидно покорен.

Нашият край на света.

 

О

онази
обич
обречена
още
опитомява
очите ми

 

С

сантиментални
спомени
стягат
сърцето

съмва се

 

***

Все така е студено, аморе.
Тънък вятър пронизва. До кости.
Вън се вихри поредната пролет.
Вътре в мен зимата е залостена.
И не иска да тръгва проклетата.
На приятелка ми се прави.
Настоява с мен да си пие кафето
и истории смешни разправя.
Как ще стопли отново сърцето ми
и живота ще сложи във релси.
Ще ми върнела всичкото взето.

Даже вярата в себе си.

 

Диагноза


Като бич изплющя диагнозата.
Стана тихо край мен. Непривично.
Заприиждаха сънища грозни.
Жива бях. Но различна.
И смирена – зачаках ремисия.
В битки влизах. Без края да зная.
"Колкото – толкова" – мислех си.
Няма смисъл да се отчайвам.
А после ме помилва Бог.
Ръка на рамото ми сложи.

 

Живот – и труден, и жесток.
Ще мине някак. С диагноза.

 

***

натрупай клада с белите кахъри
и артистично клечката драсни
а черните -
нали се правеше на мъдра:

 

вземи тъгата си и продължи

 

***

 

Довява август
спомен за далечно лято:
натрапчиво звънтяща празнота –
безкрайна,
космически тъжна.

Сол и пясък
очите ми парят.

 

А щурец обещава разсъмване.

 

***

Мен отдавна ме няма на онзи балкон.
И отдавна под него е празно.
Ни Ромео, ни принца на белия кон...

 

Тихо е. Като болест. Заразна.

 

***

И понеже не липсвам на никого –
скитам.
Най-самотното си самотно
споделям с уличен пес.
И вървя.

 

Без надежда и минало.
Само с днес.

 

***

дълги кафета
и къси нощи
пътища – грешни
и надежда – все още
вятър – внезапен
хаос – в душата


песен за лято
недоизпята