Поезия от Магдалена Абаджиева

Магдалена Абаджиева е родена през 1978 г. в гр. Русе. През 2002 г. завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи десет години като редактор в издателство за правна литература „Сиби”. През 2017 г. защитава докторска дисертация към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин”, БАН. Научните ù интереси са в областта на историята на българския език и литературата на българите католици. В момента работи като главен асистент в секцията за история на българския език към Института за български език. Автор е на поетичните книги „Между две секунди” (2015) и „Пощальонът на дъжда” (2016).

 

Ето какво ни казва Магдалена за поезията:

 

„Може би първият сериозен сблъсък за човека е изпитването на страха. Страхът е най-човешкото чувство. Така сме устроени, че сигурността я виждаме в дланите си и търсим опора в материята. Когато се облягаш, обаче, на едно стихотворение, под краката ти е само въздухът, а над главата ти са само понятията и магията от изпитването на онази образност, която още повече засилва усещането за липса на гравитация. Тогава се улавяш не за тревата, а за цвета на тревата. Не за ръката на близкия до теб човек, а за отпечатъка на тази любима ръка в една дъждовна капка. Щастлив е този, който когато се страхува, бърза да се прибере в уханието на своята къща, а не в пространството между нейните стени”.

Магдалена Абаджиева

 

ВРАБЧЕ

Ако не съм те срещнала, аз никога не бих била...
Не бих била дори усилие на първата си сричка.
И нямаше да се опитвам с тези сложни времена
да ти напиша, че не бих била, ако така не те обичах.

 

Страхувам се, че не владея толкова добър език,
на който миналото с бъдещето да съвпадне.
Но мислейки за теб и този труден стих
едно врабче към устните ми пада.

 

А то говори с категории така различни,
че да долавям винаги едно значение.
Не съм те срещнала, ако не съм до глад обичала
усилието си да те измислям в изречения.

 

Дори да продължа, не ще е повече от очевидно,
че друга е граматиката, която не разбирам.
Обичам те...  И няма как врабчето да не стигне
до теб в онези времена, които съм сгрешила.

 

ЖЪЛТО

Времето е минала любов.

Защото времето е минало, любов.

Дали е нямало и камъче,

което да подритне,

за да го чуем накъде върви?

Такова време…

 

Пътеката е тиха от листа,

с които аз ти украсявам дрехите

и ти се радвам.

Колко си красив сред тази есен!

В такова време…

 

А времето е минало, любов.

И закъде е тръгнало без нас, кажи ми?

 

БЕЗ НИЩО

Веднъж въздъхна върху рамото ми.

Оттогава

не чувствам кожата си до върха на пръстите.

От сънища се будя натежала.

А в стаята ми слабият ти дъжд припръсква

и ме пàри, каквото си въздъхнал.

 

Завивката ми от прозрачни кръпки е ушита,

защото

ти покриваш ме с отсъствие и капки.

Боли ме рамото. Не го усещам никак.

 

И колко хубаво е... Ами нека

от мен остане само тънък белег.

 

КАФЕ И КАНЕЛА

Не съм изпекла никакви филии,

Защото ти си тръгваш винаги по съмнало.

Мъглата е покрита с капки от ванилия

и нашата закуска е потънала.

 

И няма да напълня двете чаши

с кафе, затрупано с отчаяна канела.

Защото не остава нищо наше –

освен мъгла, която се белее.

 

ЖЕЛАНИЕ

Парфюмът му по моята ръка

е капка от ухание на цвете.

По-тежка съм от всичката земя.

И още повече съм на небето.