Поезия от Цвета Иванова

"Родена съм през пролетта на 1970 година, когато земята облича най-ведрата, най-пъстрата си рокля и се бухва в разнежените от слънцето потоци с жива вода. Поезията ме откри късно, в годините, когато човек е улегнал, добил отговорности и все по-често обръща глава, за да чуе догонващите го стъпки на друго детство. Но не стана така. Преди три години, в прозата на делника, поезията ме плени. И до днес съм в нейна власт. С благодарност и преклонение."

Цвета Иванова

 

КАЛПАК

В дерето плачеше река,
а горе слънчевият конник
ми даде птица за калпак,
но аз я взех като икона.

Понесох с вяра на монах
по склона дара на небето
и сълзи бисерни пролях,
да мога чисто да прогледна.

Сълзите тръгнаха пред мен
реката спря да се тревожи 
и ги превърна в съвършен
гердан за бялата си кожа.

Тогава птицата запя
и хукна някъде реката,
а от дарения калпак
с едно перо поех нататък.

 

ДУШАТА НА ЛЯТОТО
 

Тихо пристъпвай, това са свещени градини.
Виждаш ли феите, как над цветята прелитат?
Може да кажеш: 
— През проста поляна преминах! – 
без да усетиш, че вече са пълни очите ти.

Без да усетиш, че лепне от сладост устата ти,
може да кажеш:
— Къпините още са кисели.
Само че в хижата яде къпиново сладко.
Вярваш ли вече, че в простия делник е смисълът?

Чувам сърцето ти. Пее щастливо в съня ти.
Спи, моя обич, в кошара от дъхава мащерка.
Щом се събудиш, ще видиш душата на лятото.
Може да кажеш:
— Прибират овцете от паша.

 

БЯЛА ОТШЕЛНИЦА

Аз съм чудовище. Никой не идва при мене.
Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат:
болест, нещастие, нещо отровно-зелено...
Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания.

Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима,
мъничка сянка с нахлупена ниско капела,
само че някъде в мен като в бисерна мида,
грее красиво душата ми – бяла отшелница.

Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си.
В грозната черна количка се гърчи плътта ми.
Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия
помнят, веднъж как кървяха от хвърлени камъни.

Външното плаши. И външното пак – възхищава.
Лудо препуска животът под бича на страстите.
Как да ви кажа обаче че всички сме равни?!
Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.

 

МИЛОСЪРДНИЯТ ЗАЛЪК

Стара майчице, виж! Вънка куково лято се плези
и се люшка на люлката, вързана с вятърни въ̀рви.
Занеси му от хляба си сух най-големия резен,
па запей за реката, в която душите потъват.

Нека звънне гласът ти, да тропне по глухите къщи,
да разплаче очите им слепи, додето прогледнат,
за да видят как сетните питомни вълци се връщат
и целуват ръцете ти с обич, родена последна.

Тази късна любов, милосърдния залък на Господ,
разцъфтяла сред пустото село е вече узряла,
както зреят овошките, с толкова плам медоносен,
че плодът им на мирния, светъл живот е възхвала.

Плодовете вкуси и запей за децата си, майчице!
Подивялата глутница утре по път ще ги срещне.
Ако твоите блудни деца безутешно заплачат,
ще усетят, вълчетата как ги прегръщат човешки.

 

ПАСТОРАЛНО


Върбите плакнат своите коси
в зеленото сърце на жабуняка.
Под пазвата им, няколко кози
от капките живот си правят мляко.

Пастирът е в ръцете на Морфей,
а в капата му слънцето е заек.
Мъхът е пасторално кадифе
и тайните на всички твари знае.

С очи разнищвам благия живот
и с мигли го люлея – да остане.
Едно щастливо бяло същество
със млякото си после ме нахрани.

Не смея този миг да назова,
защото най-прекрасното е смътно.
Но има още път да извървя.
Сега съм просто сит от гледки пътник.

 

ПОСПИ, МАРИЯ


Мария е отвикнала да спи,
будува между страници на книга,
в която нацъфтелите липи
ядосан смерч със сабя е остригал.

Последен цвят с единствена пчела
спаси, ала пчелата я ужили.
Сега живее с тъмни очила,
а шалът ѝ е скъсано бесило.

Люлее се на нежния ѝ врат
досущ като махало на часовник,
опипва мрака в такт напред-назад
и търси да открие бяла сова.

Криле ѝ трябват, само че стои
на ръбче от живота и се моли
за този, от когото се бои,
защото ѝ е син – душевноболен.

Мария е отвикнала да спи
и с белите си пръсти гали мрака,
додето паметта ѝ се стопи
до онзи миг, когато е изплакал.

Поспи, Мария! Мракът е дете,
косите му на липов цвят ухаят.
До утре вечер пак ще порасте,
но твоята любов ще го познае.

 

ДЕМЕНЦИЯ

Хапче за спомени спи под езика ми,
идва крадецът и въдица хвърля.
Болката помня и грозните викове:
"Пий си лекарствата, мърло!"

После вися от тавана, обесена
в лепкава мрежа на паяче бяло.
Помня сълзите по пресните белези –
глътка любов оцеляла.

После е мрак. Дезинфекция в мислите.
Търсят крадеца в главата ми с лазер.
Моля ви, спрете. Докрай съм пречистена.
Няма ме. Всичко угасна.

Помня ли нещо? Закърпих си детството.
В него лекарствата стават бонбони.
Само да видя вратата на клетката,
всичкия мрак ще прогоня.

 

НАФОРА

Най-мъдрите сред нас говорят просто,
защото знаят – думите са хляба
и могат да нахранят, като Господ,
с тях бедния, низвергнатия, слабия.

И могат да наронят на трохички
изстрадани слова, за да се случи –
намразилият пак да заобича,
изгубилият – смисъл да получи.

От зърното в браздата до брашното
дъхти на думи. Мъдрият ги меси.
Добавя квас от пулса на живота,
сълзи долива – хлябът да е честен.

Изгаря после в огън свойте пръсти
и мислите си, страстите, очите,
та хрупкавите думи щом откъсне,
най-гладният с троха да се засити.

Най-мъдрите сред нас говорят просто,
защото знаят – думите са хляба
и могат да нахранят, като Господ,
с тях бедния, низвергнатия, слабия...

Очаквайте скоро и нашата среща, още по-отблизо, с авторката!