Последен на опашката

  29 Октомври 2020, 00:39           1162        0

Снимка: Светослава Мадарова

 


По силата на кои закони винаги, ама наистина винаги, когато се приближавам към който и да е павилион или клекшоп, видимо празен отпред, без чакащи, без напрегнати необслужени, и помен от хора да няма, на почти метър от целта, винаги, ама наистина винаги се спускат едни ръце, желаещи нещо да им се даде веднага, а аз се оказвам последен на току-що образувалата се опашка?

Не бе, хора, не е нито магнетизъм, нито нахалство нечие. Ей го на! Одисеята продължава, премеждията не стихват. Заставам пред един банкомат, осъзнавайки че притежавам 0.43 стотинки всичко на всичко, а това хич не е далавера в четвъртък. В никой четвъртък. Та, заставам, няма никого, всичко работи за мен. Алелуя!

Машината обаче пищи яко, светка, мига, прикляква, движи се, та фучи чак. Поглеждам – някой титан на мисълта е бил преди мен на същото място, теглил ли е, плащал ли е – негова работа – но защо пък трябва да вземе картата обратно със себе си? Може би я е оставил за мен, може би е знак да го лиша от всичките му авоари и да си ида ни лук ял, ни лук белил... Ама не, възпитавам си морала от години (много е важно!) и затова вземам пластмасовото злато и влизам в салона на банката, за да го предам на служител. Който да ме разбере какво му говоря от първия път, моля. Добре де, може и от втория път. Нататък е лесно – по някое време титанът на мисълта ще се върне препотен, прашасал и с високо кръвно, ще си потърси забравеното, ще си го получи и ще замирише на щастие и на още пот.

Време е и аз да се върна обаче, където бях. Да надградя малко над онези стотинки, дето играят на сляпа баба в джобчето ми. Отварям вратата и вместо да продължа оттам, откъдето спрях, оглушах почти, почти онемях и оглупях напълно. Едно малко, начумерено, навлечено и грозновато човече с бързината на кавказки рис се паркира отпред, та чак щеше да помести терминала. Мен вече ме беше отвял.

– Вие за тук ли? – питам.

– Е, не виждате ли, що за идиот пита това? Моля да ме оставите сам в помещението, нямате работа тук, докато аз съм тук. Капиш?

Лошо ми стана. Категорично оглушал, онемял и оглупял. През акъла ми заподскачаха кадри как лъвове оглозгват зебра, но преди да започна да имитирам животните, изскочих директно навън и вдишах от октомври и от още човешки присъствия.

Хайде сега, какво пък толкова, не е за първи път, няма да е и за последен. Бъди пич. След малко си свършваш работата и продължаваш напред и докъдето ти видят очите... Очите ми виждат три прекрасни, неземни, неотразени от ничие огледало и неопитомени изобщо красавици, които държат чантички пред шлиферчета. С две ръчички. Гледкат ме. Помислих си отново...

Попитах и знаех отговора:

– За банкомата ли чакате, дами?

– Да.

– Да.

– Да.

– Приятен ден.

– И на вас.


 

коментари

Добави коментар