…

Гледам как

времето тъче

ШАРЕНА ЧЕРГА

с конци от

нашите спомени.

Всяка нишка

е подпис-съдба,

скъса ли се,

връзваме

ново начало

и продължаваме

да творим цветове.

…

Феромони пишат история

на нашите докосвания,

ръцете ни четат линиите

на живота си,

и тръпнем в очаквания,

като плахи газели,

когато пулсът ни става едно –

морски прилив,

забиващ вълни в бреговете

на сърцата ни,

рони любовни песъчинки

и ги търкаля с надежда

да се слепят по двойки.

Така както аз,

така както ти,

но никога заедно.

Добре, че БОГ Е ЛЮБОВ!

Ние сме само прах

по нозете му.

ТЪРСЯ НЕЯ –

истинската фея,

да ме възроди

от пепелта

на малките сърца

в кръвта ми,

да стъпва върху тях,

да ги убива,

заедно

с любовта им.

Когато

не мисля

за нея –

да никнат

незабравки.

Обърне ли се –

да се влюби

в спомена

за своето минало,

убило с презрение

бъдещето в любовта.

...

Познаваш онова място,

била си там.

Помниш ли,

когато те срещнах?

Ти се връщаше

разочарована,

защото нямало

място за теб

в сърцето

на някакво

ръждясало купе.

Точно тогава

вратата на моето

зееше отворена.

Поканих те да влезеш.

Грешката ми беше, че

не затворих след теб,

а любовта е срамежлива –

има ли свидетели, бяга.

Приятелството ти,

е китен остров, 

само то ми остана –

далечно и самотно,

като сянката ти,

под която мислите ми

умират от студ…

никога няма

да тръгнат да те търсят,

защото чакам

там, на вратата.

Страх ме е, че може

да се върнеш

и да почукаш,

а мен да ме няма.

Знаеш това място,

била си там –

в сърцето ми,

запазено само за теб.

Чакам те, като влак

без разписание,

беглец, забравил

пътя към дома.

Но, ако някой

разбира от любов,

това са душите.

ТЕ ЩЕ Я НАМЕРЯТ.

Те ще се намерят.

...

Хванах те

да крадеш

съня ми,

но се престорих

на незрящ,

за да потвърдя

поговорката,

че

ЛЮБОВТА

Е СЛЯПА.

…

Душата ми е

ВЯРНА НЕВЕСТА,

затова когато спя

винаги я пускам да пътува,

а тя всякога

се връща при мен.

Знае, че ако не го направи

тялото ми ще умре

от мъка по нея,

но тя ме обича

и след всяка лудория

си идва,

гушва се в мен

и ставаме едно,

а аз ѝ прощавам,

защото ще я имам

чак до следващия сън.

...

Искам да съм росата

по тялото ти сутрин,

която пише истории –

да ги четеш,

да ги чакаш

да се сбъднат –

СЪНУВАНИ ЖЕЛАНИЯ

в очите на

пролетна птичка,

убила любовта

с бягство

в царството на книги

с недовършен финал

и мечти, непосмели

да се случат.

...

Цъфтят звезди,

изгряват цветя,

понякога е обратното,

а аз се спускам

по лунен лъч

В СЪНЯ ТИ…

Искам да те питам –

дали ме обичаш?

И независимо

от отговора,

утре сутрин

ще се излея

в сърцето ти

и то ще пърха

в синхрон

с крилете

на пулса

в моето.