Предай нататък

  14 Юли 2020, 11:07           1080        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 


Обедно, мързеливо време, с великодушно слънце отвисоко. Мисля си за онази кръгла разклатена маса, с олющени пластове боя по краката и́, с вече избеляла, някога цветна, мушама отгоре и́, грижливо поръбена с кант от габърчета по краищата срещу неумерени ветрове или остри лакти. Със строени по нея малки стъклени чашки, с плъзгащи се водни капчици отвън, от върха към дъното им, пълни с домашна ракийка, в чиято неподвижност се отразяват листата на лозницата, под чиято сянка пазим главите си. В средата на масата гордо се издига напуканата пластмасова купа на баба, поне половинвековна, побрала догоре току-що откъснати от градината, на едро нарязани зеленчуци, поляти с оливия и оцет, поръсени с щедра щипка солчица. От тухленото огнище под люляка се носят тънки ивици дим, загърнали аромата на цветовете на дървото, но и аромат на кайма и кимион, заради който преглъщаме почти нетърпеливо. Отдалеч, като насън, прежълтялата радиоточка с двете назъбени копчета присъединява своя обеден концерт към скритите в клоните многогласни птици и лекия повей, танцуващ с всяко листенце по двора. Стопанката избърсва ръцете си във влажна кърпа, сяда най-накрая, намества стола си, така че да не затъва в пръстта, премята кърпата на облегалото си и поглежда семейството си. Усмихва се, усмихват се и слепоочията и́, и тихо казва: „Наздраве!“

Ветрецът се спуска до заобиколилите масата и застива пред всеки от тях за малко. Притихва и се заслушва. После се сепва, отново се издига и продължава незабележимо нататък. Със себе си взема смях, птича песен и малко… кимион.


 

коментари

Добави коментар