ПСЕВДОНИМИТЕ НА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

  23 Август 2018, 11:09           5998

трета част

Български писатели

Емилия Попова

litcocktail.wordpress.com

 

И родната ни литература не изостава от „модата“ на псевдонимите. В края на 19-и и началото на 20-и век  по света и у нас са били модерни различни варианти на флорални псевдоними. Малко или много псевдонимите на нашите известни писатели са известни, но да си  припомним някои от техните истории.

Да започнем от по-отдавна и с нещо по-неизвестно. За ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР се знае, че е средновековен български духовник и писател. Но името му се е превърнало в обект на ожесточени дебати и множество конспирации. Общоприетата теория е, че Черноризец идва от „монах“ – най-ниският сан в духовенството, а Храбър е или истинското име на човека зад това прозвище, или псевдоним, като най-вероятно става дума за второто. Единственият исторически извор, от който черпим информация за личността Черноризец Храбър, е неговото средновековно съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобългарски – Ὀ писмєнєхь‘), чийто оригинал не е намерен и до днес. Освен липсата на сведения за точния период, в който е живял, липсва информация и за самата личност Черноризец Храбър. Това дава плод на множество различни теории и много учени споделят различни гледни точки относно човека, стоящ зад това прозвище. Някои твърдят, че зад него стои Йоан Екзарх – един от най-известните представители на Преславската книжовна школа (към която е причисляван и самият Черноризец Храбър), превел множество византийски книги и църковни проповеди.

Най-широко разпространената хипотеза е предположението, че Черноризец Храбър е литературният псевдоним на самия цар Симеон Велики. Тя е въведена в научните среди от Васил Златарски през 1927 година и от тогава е обект на ожесточени спорове сред историците. Някои от тях я квалифицират като „прекалено романтична гледна точка“, защото липсват ясни доказателства за общи черти между двамата, освен общия времеви период, в който са живели. От друга страна,  Черноризец Храбър очевидно е бил не само изключително изучен за времето си, но и добре запознат с държавните дела от епохата. За някои това категорично е човек от княжеския двор, получил солидно образование, което само по себе си ни отвежда до Симеон.

Има още много теории за личността зад Черноризец Храбър – някои предполагат, че това е Климент Охридски, други – Наум. Една интересна теория твърди, че всъщност зад названието Черноризец Храбър стои самият св. Константин-Кирил Философ. Това се дължи на факта, че намереният в Лаврентския сборник препис от 1348-а е кръстен  „О писменехь чръноризца храбра“, където „черноризец храбър“ е написан с малки букви и е в падеж. Това предполага, че заглавието трябва да се тълкува като „За буквите на черноризеца храбри“ и „черноризеца храбри“ (според други изследователи липсата на главни букви не е озадачаваща) е самият св. Кирил, а авторът на текста е неизвестен.

За други литературни личности от онова време няма сведения.

 

Един от най-известните псевдоними е на един от най-известните ни поети – Пейо Тотев Крачолов – ЯВОРОВ. В началото на поетичното си творчество той използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. В началото на 1899 година авторитетният литературен критик д-р Кръстьо Кръстев започнал издаването на списание “Мисъл”, което оставило незаличима диря в българската културна история. Пенчо Славейков трябвало да подбере материалите за първата книжка. На първо място сред любовната лирика поставил две стихотворения на някой си Пейо Крачолов. Но поетът Кирил Христов никак не харесал името. Тогава Пенчо Славейков предложил да прекръстят начинаещият поет. Започнали да изреждат разни имена Детелинов, Тополов, Яворов. Славейков се спрял на последното и така станал литературният кръстник на големия български поет Пейо Яворов.

С този псевдоним великият поет се подписва за първи път през 1899-а под стихотворението “Овчарска песен”.

 

ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ е български поет символист, преводач, сатирик, драматург, журналист, редактор, издател и фейлетонист. Редактира през 1909-1910 г. хумористичното списание „Оса“, през 1911-1912 г. заедно с Александър Божинов редактират литературно-художественото хумористично списание „Смях“, а през 1914 г. редактира списание „Звено“, в което сътрудничат редица български символисти. За списанието сътрудничат редица писатели-модернисти и реалисти: Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов,Людмил Стоянов, Николай Райнов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев И ДР. Димитър Подвързачов бил още съвсем млад, когато започнали да го наричат Бащата, защото станал сърцето и душата на литературната бохема в началото на миналия век.

Използва през годините различни псевдоними: Забравен талант, Хамлет принц Датски, Некий Нагел, Гений №3, Деметриус П., Стар воин, Нестроевая сволоч, Extravag, Станьо Познавача, А.А., Д.Г., Н.Н. и др.

 

През 1909-а, в дома на Димитър Подвързачов срещу руския паметник в София отседнал някой си Николай Михайлов Попиванов, бъдещият блестящ поет-символист НИКОЛАЙ  ЛИЛИЕВ. Една вечер в къщата на Подвързачов се натровили от недогорели въглища. Николай написал стихотворение, в което изразил усещането си, че потъва в градина от лилии. Прочел го пред Подвързачов и Георги Бакалов, който на шега предложил вече да го наричат Лилиев. С това име останал през целия си живот.

 

Поетът АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ /Асен Петков Коларов/ за първи път печата в сп.“Българан“ под псевдонима Анри. После се появил Разцветников. Поетът се ядосвал, когато го питали кое го е накарало да промени името си. Веднъж гневно отговорил, че обича разцъфналите градини, напъпилите овошки и горски дървета. Той обичал да ги гледа и да им се наслаждава и така неволно му хрумнало да промени презимето си, което му звучало непоетично и го дразнело.

 

Тодор Генчов Влайков, още наричан с псевдонима си ВЕСЕЛИН, е български писател, общественик и политик. Най-известното му произведение е повестта „Дядовата Славчова унука“.

 

СИРАК СКИТНИК е артистичният псевдоним на българския писател и художник Панайот Тодоров Христов. През 1919 г. заедно с Николай Райнов и Иван Милев създават движението “Родно изкуство”, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди. Така се сливат българското и европейското, националното и универсалното, традиционното и съвременното, фолклорното и индивидуалното. Сирак Скитник не само пише за тези нови канони, но и рисува така. Забележително е сътрудничеството му в списание “Златорог”, където е поканен от Владимир Василев, и списание “Везни”.

 

Христо Димитров Измирлиев се нарича СМИРНЕНСКИ, тъй като това е гръцкото име на град Измир в Мала Азия, откъдето произлиза фамилията му. С него за първи път се подписва през 1917 година. Починалият на 24 години поет започва кариерата си през 1915 г., следвайки по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев. 16-годишен тогава, Христо става сътрудник в различни хумористични издания. С друг свой известен псевдоним – ВЕДБАЛ, именитият автор се подписва за първи път във вестник “К’во да е”. Пише и под други псевдоними: Орезам, Гаврош, Южен Северняк, Нагел Смуглий, Окър-Кокър, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон, Лорд Джеймс Шокинг.

 

Димитър Иванов Стоянов публикува за първи път през есента на 1895 г. в ученическото списание “Извор” разказа си “На майчин гроб”. Под следващите си творения слага автографи като Мито, Чер Чемер, Иван Коприван… Все търсел някой псевдоним, водейки се от новата мода в литературата. Псевдонимът ЕЛИН ПЕЛИН се появява за първи път под стихотворението “Тихи тъги”, отпечатано в списание “Български преглед”.

„На млади години мечтаех да стана художник, затова на стиховете и разказите, които пишех, не давах никакво значение и ги подписвах с всевъзможни псевдоними, инициали, или пък никак не ги подписвах. По това време пишеше г-н Т. Влайков под псевдоним Веселин. Тоя псевдоним ми се много харесваше и аз търсех да намеря някое подобно име, което да окончава на „ин“. По тоя начин се натъкнах на израза „Елин пелин“ от народната песен:

Елин пелин, зелен пелин, що се, пелин, олюляваш от вършеца до корена…

Тоя израз ми хареса по своята звучност и оригиналност, още повече, че съдържаше дори две окончания на „ин“. „Пелин“ вече знаех какво е, но това „елин“, колкото и да съм питал хората от народа и учени-филолози, не можах да науча що значи. Навярно това е един безсмислен речитатив, който ритъмът на езика често предизвиква в народните наши приказка и песни — нещо като изразите „гаванка-маванка“, „пипер-мипер“ и други подобни.

С тоя псевдоним почнах да се подписвам, когато поради стечение на обстоятелствата престанах да мечтая да бъда художник. Тоя псевдоним се хареса на публиката като оригинален и понеже лесно се запомня, стана бързо популярен.“

 

Зад уникалните хумористични истории на ЧУДОМИР се крие Димитър Христов Чорбаджийски. За псевдонима му има две версии. Първата гласи, че като дете в Павел баня ходел часове наред на ръце и обикалял с главата надолу из местността. Бабите го гледали и си казвали, че се е родило ново чудо.

По-реалистичната версия обаче е свързана със сътрудничеството му със списанието “Барабан”. За него той рисувал карикатури, подписвайки се като “ЧОРБ”. Един ден, докато подготвял поредните си забавни рисунки за София в община Турия, пристигнал новият брой на вестник “Пряпорец”. По думите на автора, той и неговите връстници често попадали на обявления за награда за информация, свързана с обявените за държавно издирване дейци на ВМОРО Яне Сандански и Чудомир Кантарджиев. Между последния и младия Димитър е открита комична прилика, която пръв забелязва неговият съселянин Дянко Фурнаджията, който му прикачва прякора Чудомир: “Митко, май ти си на кадрото.” Шегата се харесала на Чорбаджийски, той извадил карикатурите от плика и без колебание поправил името под тях на Чудомир.

Димитър Чорбаджийски е използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.

 

Писателят АНТОН СТРАШИМИРОВ бил известен и с това, че е узаконил псевдонимите на много писатели и поети. Бащата и чичото на Страшимиров носели фамилията Пенин. След като се спасили от турските гонения в Разложко, те променили имената си. Бащата на Антон от Христоско Пенин станал Тодор Страшимиров. Така на писателя не се наложило да се прекръства. Но в неговото списание Ведрина Марин Христов Стаменов се превърнал в ИЛИЯ ВОЛЕН.

В началните броеве на друго негово списание „Наблюдател“, Антон Страшимиров помествал стихотворни цикли от неизвестния Христо Павлов Туджаров. Възхитен от таланта му, той го печатал във всеки брой. В една своя статия, посветена на младия човек, издателят отбелязал, че за разлика от други новият поет е много ясен, затова го нарекъл ХРИСТО ЯСЕНОВ. Ясенов използвал и псевдонимите Еро Розен, Хр. Розин, Хр. Трепетликин, Ваня Петроградски, Трети интернационал, Чрезвичайка, Юденич, Агапия Деникинова.

 

Елисавета Любомирова Белчева е рожденото име на поетесата ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА. Страстта на Елисавета към поезията не се приема от семейството на съпруга ù. Това е и главната причина поетесата да се крие зад различни имена. Младата жена е принудена да крие тетрадките със стиховете си. Твърди се, че Йордан Йовков едва успял да убеди Лиза Белчева да публикува две от нейните стихотворения в списание „Съвременна мисъл“. Било 1915 година. След това до 1921 година тя нищо не отпечатала. Най-после във „Вестик на жената“ се появило стихотворение, дискретно подписано от Елизабета Б. От началото на септември до края на годината във вестника били поместени 22 нейни произведения стихове, белетристика и преводи. Излизат и няколко нейни материала /и то в един и същ брой на вестника/, под които тя се представя с различни литературни имена ЕлБленова и Ничия Долче. Писателят Константин Константинов написал първата рецензия за нея и насочил вниманието към бъдещата поетеса. По същото време в тогавашния „Вестник за жената“ излязла бележка, озаглавена Елисавета Б., а в подзаглавието било отбелязано: Лиза Белчева Шапкарева. Така се разгадала тайната кой стои зад псевдонимите. Но по това време много популярна била жената в черно, както наричали Мара Белчева, съпругата на убития министър Белчев и приятелка на Пенчо Славейков. Николай Лилиев и Сирак Скитник решили, че не може да съжителстват две Белчеви под българския литературен небосклон и в списание Златорог за първи път се появило новото литературно име Елисавета Багряна.

Други псевдоними, използвани от Багряна били Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела.

 

Великият поет и преводач на Шекспир в България ВАЛЕРИ ПЕТРОВ се казва всъщност Валери Нисим Меворах, но през 1938 г. издава дебютната си книга “Птици към север” с името Асен Раковски. Едва по-късно синът на доктор Нисим Меворах взима фамилията на майка си – Петров.

 

РАДОЙ РАЛИН, роден като Димитър Стефанов Стоянов също използва името на рождената си родителка Рада. Въпреки че е отгледан от Екатерина, сестрата на баща му, Димитър решава още с дебютната си творба да покаже уважение към корените си. През 1939 г. изпраща първото си стихотворение до списание “Българска реч” като Димитър Радин. Невинна и неволна редакторска грешка превръща името Ралин в легенда на българската култура. След време той избира мъжкия вариант на Рада – Радой.

 

Ето какво казва самият ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ /Никола Делчев Гугов/  за псевдонима си /в интервю с Атанас Свиленов през1974 г./: „Печатах доста активно стихове в „Жупел“ в течение на повече от година. Именно тогава ми хрумна да се върна към моята стара детска любов – прозата. Написах разказ със заглавие „Какво ще кажете, другари?“. След дълги колебания го подписах с псевдонима Михаил Кедров. Но докато се движех по „Витошка“ към редакцията на „РЛФ“, вече съвсем ясно осъзнах, че псевдонимът ми е прекалено претенциозен. Първо – няма кедри в България и – второ, – що за боеви псевдоним за един пролетарски писател. Започнах трескаво да търся ново име. И тогава погледът ми попадна случайно върху фирмата на една месарница, която по онова време се намираше на „Витошка“, близо до „Алабин“ – „Вежен“. Тогава Веженов? Защо не? В редакцията Хр. Радевски ми измърмори, че имало такъв писател – Д. Веженов. Тогава промених само една буква, а след малки размишления и първото име, защото усещах звучността на вътрешната алитерация. Тоя псевдоним, така случайно намерен, остана завинаги. Но по паспорт и досега се водя Никола Делчев Гугов, от уважение към паметта на баща си и дядо си.“

 

Има данни, че Павел Вежинов и Богомил Райнов преди 1944 г. са писали съвместно криминални романи /като литературни „негри“/ под общия псевдоним Е.БРИН.

 

Борис Василев Джавков ни е познат като БОРИС АПРИЛОВ. Известен и като Ахасфер, съкратено „Ахо“, „Ахото“ — прякор за цял живот, избран още в юношеството под влияние на приключенския роман „Скитникът евреин“ на Йожен Сю. В тази книга героят е предаден романтично, но на практика е един от най-омразните образи в християнската митология — зрител на Носенето на кръста, отказал да даде чаша вода на измъчения Исус Христос и наказан за този му грях да живее вечно, но да се скита без да може да се спре никъде по света, мразен, гонен и презиран до края на Времето, символ на Еврейския народ.

Други псевдоними: Ахасфер Карабин — във вестник „Стършел“, както и Попивко Папкин, Лев Рубашкин и други. Борис Априлов е псевдоним, измислен от главния редактор на „Стършел“ Димитър Чавдаров, за да замени неблагозвучната фамилия Джавков още в 1949 г. По-късно младият автор участвал в създаването на скандалните сатирични спектакли „Дяволското огледало“ съвместно с Радой Ралин.

 

Един спомен на АНТОН АНТОНОВ ТОНИЧ  свързан с псевдонима му:

„Редакцията сега наистина приличаше на кошер. Вежинов ме прие като отколешен познат, подаде ми ръка. Прочете веднага ръкописа, който бях донесъл. Накрая топна писалката в лилавото мастило и задраска последните два реда от моя спортен преглед „Стъпи му на шията“. Тъй като не бях се подписал, той ме запита:

– Как ви беше името?

– Антон… Антон Антонов.

Без да каже каквото и да било, без дори да ме попита дали съм съгласен, написа отдолу: Тонич.

Така Павел стана мой кръстник. По-късно узнах, че той е кръстил и още един писател, направил своя прощъпулник в „гнездото“ – ПЕТЪР НЕЗНАКОМОВ /Петър Димитров/.“

А това разказва Павлина Делчева-Вежинова, дъщеря на Павел Вежинов/: Пецата дошъл млад и смутен и нищо не му хрумнало, като го питали как да го подпишат. Тогава татко предложил: „Щом никой не го знае, тъй да е – незнакомый, Незнакомов.“ На Пецата явно толкова му харесало, че продължил да се подписва така, а и останалите му псевдоними са варианти на този – Братя Незвалови (съвместно с Валери Петров); Братя Нечаеви (съвместно с Димитър Василев); Пиерус Незнакомус и т.н.

 

Ето още псевдоними на български писатели, за които, за съжаление, няма известни истории:

ДИМЧО Велев ДЕБЕЛЯНОВ (роден като Динчо Дебелянов)

ДИМИТЪР ТАЛЕВ е с рождено име Димитър Талев Петров – Палисламов. Използва и псевдонимите Димо Болгарин, Димитър Палисламов.

ДОРА ГАБЕ (с рождено име: Изидора Пейсах)

Георги Милев Касабов, известен като ГЕО МИЛЕВ

ЯНА ЯЗОВА – псевдоним даден й от  проф.Александър Балабанов, е всъщност Люба Тодорова Ганчева

БЛЕНИКА е Пенка Денева Цанева

БАТКО ЗЛАТКО (Марин Петров Батембергски)

БОЯН БОЛГАР (псевдоним на Боян Димитров Христов)

БРАТЯ МОРМАРЕВИ е литературен псевдоним на писателския екип Марко Стойчев и Мориц Йомтов.

ВЛАДИМИР СВИНТИЛА (псевдоним на Владимир Георгиев Николов)

ВЕСА ПАСПАЛЕЕВА е псевдоним на Веселина Владимирова Караманова,

Жак Нисим Меламед е български писател и  драматург с литературен псевдоним ДРАГОМИР АСЕНОВ

Панчо Борисов Панчев известен на децата като ДЯДО ПЪНЧ.

 

Съвсем през последните години у нас излязоха книги от “западно звучащи” автори – Колин Уолънбъри, Джовани Клойн. Зад които съответно са се притаили фантастът Любомир Николов и поетът Никола Инджов. С какви цели – те си знаят, но подозираме, че отчасти е с търговски, а отчасти – и представа си нямаме.

 

Ето какво обяснява за псевдонима си Стоян Цветашки: „Написах и издадох много книги с истинското си име и тъй като те бяха специализирани и на съвсем друга тема, реших да не обърквам читателите. Затова пиша част от книгите си под псевдоним. ТОКОРАЗ ИСТО означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, така днес биха се наричали древните български разказвачи – тумир. Избрах това име, защото преди всичко съм разказвач.“