Рада Асенова за приказките от живота

  11 Декември 2020, 19:29           537        0

Снимка: Десислава Грамадникова

Как получи акредитация за репортажи от седмото небе, Рада?

С връзки. Явно някой там ме подкрепя и обича… Всъщност едно от стихотворенията в първата ми поетична книга се казва така и ѝ даде името си. То е посветено на хората, които са оставили дълбока следа в мен, а вече си говорят с ангелите. В този смисъл, съм се докоснала до седмото небе, а дали „Репортажът“ се е получил ще кажат читателите.

 

РЕПОРТАЖ ОТ СЕДМОТО НЕБЕ

Как ли празнуват звездите?

Не всичките, само онези,

невидими за очите,

от сърцето откъснати.

Нагоре понесли се

в капки сълзи и засияли

с искрата на усмивки, за другите скрити.

Как ли празнуват звездите?

Запитах се. После заспах.

Сгря ме милувка на клонка в гората.

Отсреща се усмихна дъга.

Крехка снежинка ми хвана ръката,

Невръстно птиче запя.

Усетих прегръдка, после целувка.

Тъгата се сля с мъглата

и си отиде –

както си беше дошла.

Вече не се питах. Вече усещах.

Лудост небесна, копнеж.

Вече се носеха сърца и вещи

в празничен звездовъртеж.

 

Трудно ли бе да изкачиш другите шест, за да стигнеш до него?

Не съм се замисляла. Просто вървях по пътеката. Според мен то не е само място, а и пътят до него с всичките си завои и прави участъци, с всичките тръни и цветя, сълзи и усмивки, предателства и приятелства. Стигнала ли съм до него? По-скоро само надникнах. Засега. Иска ми се да отговоря с част от едно стихотворение „Редакторски самопризнания“, което редакторът на книгата, Камелия Кондова, ми изпрати в деня на отложената премиера и ми го посвети:

 

И…бяха ли нормални дни? Не бяха!

Все още сме на „вдишай и… издишай…“

Но… шест небета някак отесняха.

Та… затова от седмото ви пише.

 

Кога разбра, че небето ти разказва за земята на която живеем?

Звучи малко шизофренично… Мисля, че всеки творец си е малко луд и на всеки небето разказва истории. Кога и доколко се е случило на мен? Знам ли? Пътят към тази книга си беше приключение. Надявам се да е такова и за читателя, докато я чете.

 

Какво има над облаците?

Знам ли? А вие…?

 

Как се случва писането и как се лети?

Мисля, че ако някой може да каже как се случва писането, трябва да му дадат Нобелова награда. Това все още не съм аз. А летенето е лесно – само затваряш очите си и слушаш душата.

 

Любовта небе ли е? А очите на децата могат ли да са полет?

Любовта е всичко, и небе също. В очите на децата има всичко. Полет също. Толкова са свободни от условности.

 

Как се поддържа пламъкът в огнището? А в сърцето?

Пламъкът в огнището – със съчки и цепеници. В сърцето също – само че на обичта, вярата и надеждата.

 

Твоята дефиниция за „близък човек“?

Човек, с когото съм си у дома. Независимо къде се намирам.

 

Какъв е вкусът на щастието?

Щастлив и вкусен.

 

Сметките човешки излизат ли верни или в повечето случаи ги грешим?

Ако сме честни със себе си, не грешим. Дори и да не ни харесва понякога. При мен обаче се случва, така че минава известно време и се оказва, че това, което не ми е било много по вкуса, когато съм си правила сметките, е по-доброто за мен. Стигнах до извода, че нещата се случват, когато и доколкото сме готови за тях.

 

Не пречат ли цифрите в ежедневието ти на думите? Или са просто друг код за щастие?

Допълват се.

 

Какво всъщност не знаем за Рада Асенова?

Какво ли? Може би, че съм притеснителна. Все още се опитвам да го преодолея.  

 

Колко смелост беше нужна за тази небесна книга?

Много. Имах искрената подкрепа на приятели.

 

Как се появи тя? Какво ти даде? Разкажи за процеса.

Тази книга си беше и все още е едно приключение. Аз не пиша откакто се помня. Всъщност опитвах се като ученичка, без да се осмеля да се появя. Дали се е получавало, не знам, защото наскоро потърсих нещата си оттогава и не ги намерих. Явно е трябвало да започна да пиша начисто. Сега ми се случва от няколко години. По-интересното е, че когато започнах отново, започнах и да се срещам с едни чудесни хора, които ми дадоха толкова подкрепа и обич, толкова вяра, че мога само да благодаря. Случиха ми се Симеон Аспарухов и Ива Спиридонова – хора-сърца, случиха ми се Деси Грамадникова – истинска фурия и Марисиана Влашева, приятелка-състудентка, с която не се бяхме срещали повече от 20 години и сега се познахме отново – друг тайфун, с който се сблъсках челно. Случиха ми се Камелия Кондова, с която се познахме, която ме хареса, повярва в мен и стана редактор на книгата и Любен Чаталов, който изтърпя цялата чудесна лудост около създаването на книгата – две светлинки в живота ми сега. Много ги обичам. Все хора-дарове, с които съм благословена! И други има, но да не прекалявам. И, както в началото на годината всъщност нямах идея дали ще издавам книга и ако, кога, така в това разделно време тя се случи с радост и лекота и излезе от печат точно на Еньовден. Малко се отложи премиерата, може би за по-добри времена. Чака своето време. Та тази книга ми даде много.

 

Кое е стихотворението, с което би описала себе си?

Във всяко има по нещо, което описва част от мен, но може би най-вече „Кислород“, „Зелено стихотворение“, „Три чудесни звездички“ и „Молитва“.

 

Очакваш ли обратна връзка от прочелите твоя „Репортаж от седмото небе“?

О, да! Ще се радвам на всяко мнение.

 

А ще покажеш ли на читателите си пътя дотам?

Всеки има свой път дотам и трябва да го извърви.

 

Какви нови приказки ти се пишат?

Приказки от живота. В него има много неща, които да се разкажат.


Въпросите зададе Ива Спиридонова.

 

коментари

Добави коментар