РАНИМИЯТ СВЯТ НА ПЕТЪР АЛИПИЕВ

  14 Март 2019, 13:34        0

1930 г. - Петър Алипиев е роден на 14 март 1930 г. в село Босилковци. Рожденото му име е Пашанко Пеев, което той по-късно променя на Петър Алипиев.

Учи в Бяла и Русе. Работи като литературен редактор в Радио София. В периода 1963 - 1999 г.  живее и твори в град Варна, където работи като редактор в Държавно издателство „Георги Бакалов“. Автор е на множество преводи на поети като Александър Пушкин, Алексей Колцов, Николай Заболоцки, Николай Рубцов, Шандор Петьофи, Николаус Ленау. 

Той е вторият случай в българската поезия след Атанас Далчев, който издава една и съща стихосбирка през целия си творчески път - "Лирика". Освен нея издава и книгите "Дъжд през юли" (1990), „Без малко Тиртей. Картини от една изложба“ (1992), както е и съставител на различни поетични антологии. Стиховете на Алипиев са превеждани на почти всички европейски езици.

1999 г. - Петър Алипиев умира на 10 февруари 1999 г. 

 

 

СТАРИЦА

Очите и́ са вече уморени 
и безразличието към света 
е спряло в сините и́ вени. 
Голямата и́ бяла красота 
виси на фотографията сива. 
И погледа, и правилния нос, 
и позата, която и́ отива, 
за нея вече са един въпрос: 
дали наистина е тя, дали? 
Навънка дюлев цвят вали 
и пада тихо над лехите. 
Огромният небесен свод 
със синина влажни очите. 
Бял облак някъде се мярка 
и - символ същ на вечния живот - 
петлето гони млада ярка. 
През двора птича сянка мине, 
а в жилите кръвта и́ стине, стине. 
Нима смъртта не е далече, 
нима конеца изтъня съвсем 
и идва от небитието вече 
часът, когато трябва да умрем? 
А сякаш всичко беше вчера, вчера, 
макар и неизпитано докрай, 
макар и бягащо като химера, 
но обещаващо да няма край...

А днес любов, желания двулични, 
измени, верност, страст и суета 
се сливат във едно и безразлични, 
със облака пътуват по света... 

 

ЛИСИЧЕ

Такава безпределна синева 
май месец тука не познава. 
Косачи крачат в меката трева. 
Под облаците паяжина плава. 
Дъхти на гюзум слънчевия ден. 
Потръпва лайката, белее. 
Един щурец, като листо зелен, 
виси на сламчица и пее. 
Сред тая вечна, мила чистота 
и в тоя рядък миг, когато 
светът е цял изпълнен с доброта, 
с опалови отблясъци и злато - 
косач, изправил чорлава глава, 
изплашил пеещо до него птиче, 
със вик работниците призова: 
- У-ууу... насам, открих лисиче!... 
И всички бързо, на табун голям, 
нарамили коси и дълги вили, 
се втурнаха след миг натам, 
звяр в храстите и в себе си открили. 
И тичаха, и викаха: “Бий, дръж” - 
доде лисичето застена. 
С коравите си пръсти дребен мъж 
го тури мъртво до купена. 
И легна то далече от света 
в сеното също като живо. 
Кадънки пееха във утринта 
и се ухажваха щастливо. 
Звънеше горе синият простор. 
Летяха пухчетата бели. 
И хората, с доскоро мътен взор, 
стояха там, глави навели.

 

ЮЖНИЯТ ПОЛЪХ

В началото започна шеговито - 
оръфа леко покривния сняг, 
стопи дерето, с тънък лед покрито, 
и стигна до прозореца ми чак.

И зазвъняха капка подир капка. 
Всепобеждаващият негов дъх 
тури една голяма черна шапка 
отсреща, на самия връх.

И от чукари, още заледени, 
от припеци, от урви, под леда 
затича по безкрайни бели вени 
най-чистата, най-хубава вода.

И необгледната земя с обвити 
във пара равнини, гори и свод, 
задиша със гърдите си открити 
пречистения свой живот.

И в тоз живот, плътта във който вика, 
на полъха лицето си открил, 
изпитах аз измамата велика, 
че само преди час съм се родил. 

коментари

Добави коментар