Разказ за един кърлеж, на когото се случиха невероятни неща - Марисиана Влашева

  10 Юли 2019, 12:46        0

 

Разказ за един кърлеж, на когото се случиха невероятни неща

(или разказ за здравеопазването, който би следвало да е много тъжен, но  всъщност е много забавен, защото в него има приятелство, грижа и още нещо)

Беше хубав юнски следобед. Слънцето огряваше цялата поляна и тя се гиздеше, окъпана от светлина, аромати и тишина. Малкият кърлеж грижливо подреждаше приоритетите си и хармонично очакваше поредната си жертва, с която смяташе да повиши теглото на своето крехко телце. Колите профучаваха по прашния път, но никой пътник не искаше да слезе. Денят си отиваше и той отново щеше да си легне гладен. „Ех, ако се бях родил малко по-рано!“-  мислеше си  той. „Сега вече щях да съм натрупал доста опит и маса. Пролетта щеше да ми предостави необятните си възможности от туристи, втурнали се лудо по полетата за билки и гъби“. Но късметът и съдбата бяха отредили за него нещо по-вълнуващо - не само храна, но и велико приятелство, подплатено с факти от науката. Вече изгубил всякаква надежда, той се стресна от спирачките на автомобил. Пухкава билкарка ведро слезе от него и понесе енергично кошничката си за треви. Откога жадуваше за този миг! И той се замисли, че „ако си достатъчно търпелив, винаги ще имаш резултат“. И то какъв! Грижливо провери хоботчето си за всмукателна дейност, тъй като скоро не го беше използвал и с наслада установи, че ще работи под инструктажа на майка си. Разстоянието до обекта на забиване и всмукване бе огромно за него, но той отново прояви търпение. Билкарката се щураше из полето хаотично и често той я изгубваше от погледа си. Това го направи нервен и раздразнителен. „Дано да поседне за малко, за да се добера до нея. Само веднъж да се покача на обувката ù!” - закани се той. За момент си спомни, че ако си беше направил труда да полази по дървото и оттам да скочи, сега щеше да има сигурен резултат. „Точно днес ли ме домързя?”- отново се укори. За негово учудване, жертвата наближаваше района, където се беше спотаил. Още няколко крачки и… той се закачи за кошницата. Беше триумф на радостта и блаженството. Оттук нататък работата беше свършена. Всички стратегии и трикове за постигане на крайната цел бяха приложени. А тя беше - меко, пухкаво местенце от човешка плът. И така, историята трябваше да спре до тук и малкият кърлеж, необезпокоявано да си посмуче кръв, след което, необезпокояван, да скочи някъде, където да си подремне и да преработи вкусната храна. Билкарката обаче имаше отвратителния навик след излет да преглежда всяка част от тялото си идва часа по-късно тя установи, че има забит кърлеж в корема. Това по никакъв начин не я притесни или пък паникьоса, защото вече беше имала „вземане-даване”с подобен вид природни гадинки. Освен всичко, тя си имаше и направена имунизация. Спокойно се изкъпа и потегли към „Спешна помощ“. На входа на болницата чакаха доста хора. Някои мислеха, че времето ще им предизвика инфаркт, защото е „твърде топло за сезона” и затова вземаха превантивни мерки. Други пък, май си нямаха никаква работа и просто бяха дошли да завържат нови социални контакти. Една баба разказваше за своята новопристигнала комшийка, която изобщо не се перяла. Всеки ден бабата искала да види колко бяло е прането ù, а новодомката така и не го простирала. Друга баба, по-модерна, обясняваше, че вече има сушилни за пране и не се налага човек да изкарва кюлотите си на простора, за да може клюкарките да ги гледат. Но тя не искаше да чуе какво ù се говори. Напудрена дама споделяше с младеж колко ù е трудно сутрин да диша от „пустите цигари” и през това време жадно поглъщаше дима от цигарата си. – Цигарите са много вредни, моето момче, а и е найдобре никога да не ги започваш! Ама, ядове, какво да ти кажа... И така - като си пална една… - и тя се замисли. „Какво, като пална една? Решавам ли си трудностите?“, но бързо отмина този твърде глобален за нейния мозък въпрос и се върна към разговора. Момчето си беше порязало пръста на ръката и изобщо в момента не се интересуваше от много важния за милиони хора по света проблем с тютюнопушенето. Вратата на „Спешна помощ“ се отваряше рядко и от там излизаха хора, които или бяха много доволни, или... никак даже. Кърлежът се наместваше все по-удобно в своята нова хранилка, нямайки представа какво ще произлезе от тази разходка до медицинското заведение. „Поне ще си отям и отпия днес!” - си мислеше той. „А после хубаво ще си поспинкам“... Билкарката не прояви никакъв интерес към разговорите на останалите, а се опитваше да ги забаламоса и да мине преди някои от тях. Те агресивно бранеха мястото си, макар и да не им беше спешно, пред Спешния кабинет. Кърлежът се отегчи, както и новата му стопанка. Най-накрая влязоха в кабинета на „Спешната помощ“. В него нямаше нищо Спешно за спешни случаи. Малката витринка, в която трябваше да има Спешни шишенца, беше почти опразнена. Млада медицинска сестра се суетеше около нея и се опитваше да ги подреди артистично, но без успех, защото бяха твърде малко. Тя запърха с новите си мигли, които си направи в студиото, в което ù вградиха прекрасни екстейшъни и попита:

 – Вие? За какво? И по-бързо, че ни приключва смяната! - тя вече имаше план как след работа ще отиде пак в това прекрасно студио, където я караха да се чувства специална и красива и където щеше да направи поредната разкрасяваща процедура. В ъгъла на стаята се чу щракване от запалка и билкарката видя доктора, „отегчен до смърт“ от своите пациенти. Той не прояви никакъв интерес нито към въпроса на сестрата, нито към отговора на пациентката.

– Мисля, че имам кърлеж, забит в корема. Сестрата повдигна морните си клепки и по лицето ù се изписа досада. Докторът невъзмутимо пушеше цигарата си и гледаше в нищото.

 – Мислите... или имате кърлеж?- резервирано попита тя.

 – Да, аз… и друг път съм идвала, защото често обикалям по планините… и те много ме обичат - опита да се пошегува билкарката. Лицето на сестрата стана сериозно и категорично показваше, че „закачката“ е неуместна, и че все пак това е Спешен кабинет, а не кабинет на психоаналитик. Нейната „дългогодишна” практика ù беше достатъчна да изгради система от гримаси и ледени физиономии, с цел да предотврати евентуални разточителни разкази от битието на хора, които въобще, ама въобще не я интересуваха. Какво щеше да се получи, ако тя седнеше да им разказва какви усилия ù коства избора на разкрасителни процедури, както и за финансовите последици от тях? Освен това, тя трябваше да измисли и план за изкарване на пари, които ù трябваха за покупки от разпродажбите в мола...

Но да се върнем на главния герой на този разказ - кърлежът. В момента, в който той чу да се изговаря неговото име и то няколко пъти, бе обзет от паника и безпокойство. Нещо неприятно му подсказваше тонът, с който се споменаваше името му. Сега, като на лента, премина в малкото му съзнание обучението и разказите на старите кърлежи.Някои от тях доста умело бяха преживяли срещи с хора и животни, но други разказваха  истории, свързани с доктори и Спешни кабинети. Науката бе категорична и сурова за техните похождения и бе взела тежки и безмилостни мерки: смърт чрез изгаряне. Някои кърлежи лъжеха за истории с лаборатории, от които бяха успели тайно да напуснат, или истории за измъкване по време на превоз към тези лаборатории. Имаше чудати разкази за любов и изневяра между шофьор и докторка, медицинска сестра и шофьор, доктор и медицинска сестра (ох, той даже вече се обърка). Сега обаче, кърлежът трябваше да прояви огромно въображение и изобретателност и да бъде подготвен да стане част от тях. Но как? Минути по-късно той разбра, че приключението му ще бъде съвършено ново и непознато нито на Човешкия, нито на неговия род. Единствено му оставаше да се моли да доживее до дълбока старост, за да може да разказва на внуците и правнуците си това, което му предстоеше. Медицинската сестра се засуети около единственото шкафче в стаята и търсеше в него по-скоро обременената си Съвест, отколкото инструмент за вадене на кърлеж. Премяташе пинсетки, ножички и марли,които може би щяха да ù потрябват, а може би - не. Тя напои едно памуче с никому известна мазна течност и с привидна загриженост се обърна към билкарката:

– Повдигнете блузата, за да видим какво имаме и да сложим този мехлем, който ще задуши кърлежа!

 „Ооо, задушаване!“ – стресна се кърлежът. За това не са ми говорили!“ Смътно си спомни, че майка му страдаше от клаустрофобия и му беше разказала за задушаване, но във вълната на една овца. За мехлем не му беше казала нищо. В съзнанието на билкарката се прокрадна (някъде далеч) материал от научен труд по медицина, че подобно задушаване води до „връщане на слюнчен материал“ и, ако кърлежът е „заразен с някаква болест, се предава на приемника“.  Обстановката бе тягостна и подтискаща. Във въздуха витаеше апатичност и агресия. Докторът стоеше като съсухрена мумия и невъзмутимо пушеше цигарата си. Той не искаше да се задълбочава в толкова елементарен за него случай при положение, че... къде, къде беше той, какъв огромен капацитет е, че да се занимава с някакъв кърлеж, при това доста дребен, доколкото му се счу. Ситуацията ставаше напрегната и изнервяща. От една страна, имаше билкарка с дребен кърлеж в корема, от друга, медицинска сестра, която не знаеше какъв инструмент ще й трябва за ваденето на вече задушаващия се паразит и, от трета, доктор, който потъркваше челото си по навик, за да си предаде важен и мислещ вид.

Сестрата неуверено тръгна към кушетката, на която се беше (сякаш на почивка) излегнала пациентката.

 – То, пък - тази година все дребни! Как не дойде някой с един по-едър, че да го подхванеш, да го завъртиш и да го извадиш?! Все дребни! Дори не знам как ще го извадя сега?! „Кой иска да ме изважда от това топло и меко място?”- помисли си кърлежът. „Първо, искаха да ме задушат, а сега - целият ми труд по планиране и захващане ще отиде по дяволите!” Тогава той видя малката пинсета, с която сестрата се опита да го „подхване“. Започна истинска борба. Кърлежът или способностите на науката? Сестрата използва два-три захвата, които беше научила в коридора преди изпита по анатомия, после се опита да провре из отдолу пинсетката, но като видя, че няма да ù се получи, я смени с модерно изобретение на науката, което току-що си бяха купили през интернет. Кърлежът ù се изплъзна. Изтощена тя извади някаква игла и започна да го мушка по дупето (на него, разбира се, не му беше никак приятно). Битката беше ожесточена! Сестрата, омаломощена, се повдигна и каза ясно и категорично:

– Този кърлеж е твърде малък!

Докторът тъкмо си беше запалил втора цигара и с гробовен глас се произнесе:

– Сестра Вангелова, имате ли нужда от компетентен съвет или ще се справите сама? Защото, по мое наблюдение, вие се справяте блестящо!

Суетата на медицинската сестра взе връх. Малко хора и то толкова интелигентни, се обръщаха по фамилия към нея. Всеки ден се срещаше с просташкото фамилиарничене на пациенти, доктори, шофьори и техните: „сестричке”, „сестрата”,„сестро“, които на нея никак не ù допадаха. Но „сестра Вангелова” - как авторитетно звучеше! Тя се впусна за миг в спомените си, как искаше да учи за лекар и колко престижна е професията на хората в бели престилки и замислени погледи. Щеше да помага на болните и те колко много щяха да я ценят! Но… изпитите бяха трудни, беше си планирала и почивка на морето (две години по-рано, на един пиянски купон), после искаше да се омъжи, за да не остане стара мома на двадесет и една години, и така... отиде в института за медицински сестри. Какво пък? Пак си беше престижно! Ама не тук, а някъде в чужбина, където медицинските сестри са уважавани и добре платени. Тя се опита да пресметне с гурбетните пари колко разкрасителни процедури щеше да си направи и колко дрешки от разпродажби може да си купи, когато се сети, че трябва да отговори на доктора.

– Той е доста дребен, доктор Алексиев, но Вие сте прав, аз ще се справя - смутено измотолеви сестрата.

 Амбицията и желанието ù за доказване, доведоха до следващите безуспешни опити на мачкане, ръчкане, галене, мазане, щипане, говорене, пухтене и потене... Но кърлежът ù се изплъзваше отново и отново. Тя бе забравила за грацията, която демонстрираше в кабинета, и за времето, когато само си седеше на бюрото и записваше пациентите с фините си лакирани пръстчета, а докторите вършеха цялата работа. Желанието ù да си стои и да си хубавее отдавна се беше изпарило и тя изгуби всякаква надежда за изход от тази битка, в която тя трябваше да бъде победител. Кърлежът през това време се настройваше, че всичко това, което му се случва, е като да си на почивка в Спа център или на разкрасителна процедура. Той се опита да медитира в новия лосион, с който бе залят. Билкарката не знаеше какво да направи. В края на краищата, това беше нейното тяло. Колкото и да искаше да се довери на професионализма на сестрата, тя изгуби надежда, че кърлежът ще бъде изваден. Крадешком погледна към доктора, който вече палеше третата си цигара. Жилавите му ръце подсказваха природна даденост за хирург, но всъщност, треперещите му пръсти показваха съществото на алкохолик. Той се опита да излезе от унеса си и отново се включи в разказа.

 – Сестра Вангелова, виждам, че ще трябва да се намеся! За целта, Вие, сестра Вангелова, трябва да ми донесете лупа, след като този кърлеж е тъй малък. Госпожата твърди, че има кърлеж - нали така? Ваше задължение, сестра Вангелова, е да седнете на бюрото и да запишете в книгата за посещения трите имена на пациентката и останалите лични данни. След което трябва да запишете и процедурата, която извършваме. А именно - вадене на кърлеж.

Сестрата се заозърта, защото всъщност той седеше на бюрото и бе заел единствения стол в кабинета. При други обстоятелства тя с удоволствие би скокнала в скута му, но сега това не беше приложимо. Тя отново го погледна въпросително, но реакция нямаше. Прецени бързо и за да вземе най-после тази лупа, отскочи до съседния кабинет. Докторът, вече много одосаден, загаси цигарата в пепелника. Бавно стана от стола и взе лупата. Първо погледна през прозореца върволицата от пациенти на двора и още повече се отегчи:

– Тия хора как се не спряха, бе? Няма зиме, няма лете. Вечно нещо им има. И в тая жега къде са тръгнали? Щяла да получи инфаркт. Ми, ще получиш в тая горещина. Вместо да си седиш в къщи, под асмата. Повлекла се, че й било високо кръвното. Ми, то и моето е високо. Тоя пък - млад човек - взел, че се порязал... Ми, гледай, бе, момче! Едно време за такова нещо не се ходеше по доктори. Сега медицината е напреднала, има пудри, мехлеми (кърлежът отново чу думата „мехлем“ и го полазиха тръпки. Тази процедура, колкото и да се настройваше да е Спа, не го устройваше). Питам го:  Какво направи за дезинфекция? А той: „Ми, напиках го - баба така ми каза“.

– Къде си тръгнал с тая попикана ръка, бе? Що не отиде баба ти да те лекува, ми си дошъл, смърдел такъв, при мен? А той: – Докторе, а тетанус? – Ми ти купи ли си, бе, момче? – Ама  аз, щот… такова… нали в „Бърза помощ“ трябва да имате - ми мънка. – Кой си ти да кажеш какво трябва да има в една „Спешна помощ“, бе! Ти, изобщо, здравни осигуровки имаш ли? Сега, ако те проверя, а? Знаеш ли днес колко ампули за такива като теб, с претенции, трябва да осигури здравната каса? А? Келеш с келеш! Едно време на фронта са им рязали ръцете и краката, без упойка и без ваксина за тетанус! Ти нали го напика? Е, к`во искаш? Баба ти слушай! Ей, да вземат да я върнат таз казарма, да ви вземат мамини синчета, за няколко години, та да се научите как се става мъж, какво е болка… Напикал го… Баба му казала... Та, сестра Вангелова, записахте ли пациентката?

 Сестрата, макар и пряк свидетел на гореизброените събития, слушаше с интерес анализа на доктора. Тя се усмихна и весело изчурулика:

 – Да, всичко е записано, включително и диагнозата: „tick  removal”.

Докторът погледна през лупата и мъдро отсече:

 – Да, това е много малък кърлеж, който се е забил дълбоко в тъканта! Около мястото няма зачервяване, което потвърждава факта, че се е забил скоро. („Ами, скоро!” - помисли си паразитът – „Аз досега не мога да се концентрирам върху предназначението си с вашите мехлеми, лосиони и тъпи разкази“).

Огромното око на доктора се взираше през лупата и изглеждаше като циклоп над немощното телце на кърлежа.

- Сестра Вангелова, дайте инструмент! - достолепно заповяда докторът.

Последва мълчание. Дали защото сестрата недочуваше добре, или не знаеше какъв инструмент да даде, но в стаята за пореден път надвисна онази гръмовна тишина, от която ти писват ушите. Секундите се превръщаха в минути, минутите - в часове, а часовете - във векове. През красивата главица на „сестричката”преминаха лекциите и упражненията, които пропусна, докато учеше. Съжали за почерпките, които бе направила за да вземе изпитите, без да знае достатъчно. Отново гъста мъгла се спусна към и без това обвит в гладка ципа дял от мозъка ù, който отговаряше за знанията от института. Нямаше идея какво, по дяволите, този доктор искаше от нея!? Тя му подаде пинсетка и той механично я пое. Тук вече кърлежът много се притесни, защото някак авторитарно циклопът се наведе и засумтя над него. Билкарката най-после се отпусна с надеждата, че е в сигурни ръце. Сестрата също си отдъхна от отговорността, с която се беше нагърбила. Кърлежът остана като вцепенен. Сега вече това бе краят! Никакви медитации и представи за Спа процедури нямаше да помогнат. Оставаше единствено възможността за бягство от лекарската чанта при транспортирането до лабораторията, но всичко бе въпрос на късмет. И тук историята взе своя обрат.

 Докторът погледна часовника си, после - кърлежа, после погледна през прозореца. Беше краят на смяната му, а пинсетката потреперваше между пръстите му. Пак погледна през лупата и бавно се оттегли от мястото на полесражението, където се срещнаха кърлежът и медицината. Сестрата бързо подскочи, за да освободи удобното кресло на своя спасител.

– Докторе, какво стана? Пак ли да опитам? - едва промълви тя, в очакване на нова безсмислена схватка с дребния кърлеж.

– Кой твърди, че това е кърлеж? - тонът на доктора вече беше заел друга октава и звучеше генералски. Как така идва тук тази госпожа и твърди, че имала някакъв си кърлеж? – Вие, госпожо, виждали ли сте кърлеж в живота си?

– Да… то… аз тази пролет само… - опита се билкарката да отговори.

 – Идвате тук с някакви твърдения, които сигурно сега ще ми кажете, че сте прочели в интернет?

– О, не… аз… съм имала…

 – Не ме прекъсвайте, ако обичате! Това беше риторичен въпрос. Знам ви аз вас, многознайковци! Каквото и да ви се случи, айде в интернет. Ще ми идвате с непотвърдени факти. Аз десет години медицина съм учил… Сестрата мигаше на парцали.

– Докторе, ама нали само шест години е медицината, то… и аз… исках...

 – Колкото и каквото е трябвало да уча, съм го научил! Някои за шест, други - за повече! Сега той си спомни, че не трябва да се оставя на яда си, който винаги му изиграваше лоша шега и го предизвикваше да казва неща, които никой не биваше да знае. Гневът и махмурлукът му действаха като еликсир на истината. Той работеше всекидневно за пречупване на тази истина, но не винаги успяваше да се справи.

– Та, докъде бях стигнал?... А, да! Оня ден ми идва някакъв и вече диагноза си поставил от едно нищо и никакво задушаване. (Кърлежът се наежи при думата „задушаване” и получи пристъп на клаустрофобия -„Наследствено е, няма как!“ - помисли си той).

– Докторе, аз имам белодробна емболия. Четох в интернет и имам всички симптоми за тази диагноза. – Моля?... Идваш ми тук да ми се правиш на колега със статия от незнам къде си!? Кажете, бе, сестра Вангелова, като толкова знаят и разбират, защо дворът на „спешното“ е пълен и то в края на смяната ми?

„Сестричката” погледна с топли и разбиращи очи на сърна.

– Защото Ви вярват, докторе!

– Да се върнем на случая, който днес ни е за последно! Та, кой твърди, че това е кърлеж? - отново гробовно изрева докторът. - Имаме твърдение, но липсват факти. Идват ми тук с твърдения: това било, онова било. Ми, това може да е бенка, може да е черна точка (за миг се замисли дали може да има черна точка на корема). Може да е някакво малко, миниатюрно съсирече, може даже да е брадавица…

Сестрата го гледаше със зяпнала уста. Билкарката - също. Кърлежът леко се почувства обиден от сравненията.

– Не става така, госпожо, да ми идвате тук с претенции, които не са от вашата компетенция. Вие знаете ли как се подхожда в такива случаи, как нещата стават по учебник?

И на сестрата, и на билкарката, и на кърлежа им беше интересно да разберат.

– Значи, имаме наличие на кърлеж! Но това Вие го твърдите, не аз!... На корема или там някъде си. Така… Този кърлеж, госпожо, започвате  да го наблюдавате и да се грижите за него. Кърлежът отново си помисли, как един ден неговата история ще бъде от онези, нетипичните, на които младите ще се радват и веселят, но нямаше и дума да повярват.

– Той започва да се храни, смуче кръв, нали така? - продължи докторът. - След известно време нараства, уголемява се! Чак тогава Вие, може да дойдете и ние да видим този кърлеж достатъчно оформен ли е, за да го извадим. После ще го изследваме в някоя лаборатория и едва тогава ще преценим ситуацията и последиците от нея.

Никой не вярваше на ушите си. Може би и самият доктор. Билкарката погледна към корема си любвеобилно и леко недоверчиво, но се облече и седна. Сестрата не знаеше какво да прави и гледаше като кутре стопанина си. Докторът заключи:

 – Сега, заради някакви безпочвени твърдения, трябва да задраскате това, което написахте в книгата, и да запишете нещо абсурдно! Пациентката  няма никакви оплаквания! Просто ни губи времето! Но, ако нещо не се почувства добре, да дойде в следващите няколко дни, а най-добре е да отиде при личния си лекар, както правят всички нормални хора.

Билкарката напусна спешния кабинет, предназначен за спешни случаи. На двора се бяха насъбрали нови пациенти, които се нуждаеха от спешна медицинска помощ. Кърлежът вече планираше да напише своите мемоари, когато достигне пределна възраст.

коментари

Добави коментар