Разказът беглец - Цветелина Александрова

  14 Октомври 2019, 19:15        0

 

Цветелина Владимирова Александрова е родена на 3 февруари 1976 г. Завършва българска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски”. Нейни разкази са публикувани в Алманах „Нова българска литература – Проза 2015”. Година по-късно излиза от печат дебютният и́ роман „Сеизмичен роман”. Отличена е с награда от Националния литературен конкурс на медицинска тема за творби от автори немедици „Димитър Димов“ за разказа „За живота“. За разказа „Днес“ е наградена в конкурса „Спри, обичам те“, който е включен в едноименната книга, излязла през 2017 г., в чест на същия конкурс. За разказа „Детето“ получава награда във втория национален литературен конкурс „Албена“ 2017 и е включен в едноименната антология с разкази „Албена“.

Две години подред – 2017 и 2018 г. предлага свои разкази за алманаха „Под лъчите на слънцето“, издаван от Конфедерация на българските писатели Враца като знак за съпричастност към родния и́ край. Публикуваните разкази са „Вестникарят Луиджи“ и „Портрет“. През 2018 г. „Избрани“ е включен в алманаха „Думите“ на Конфедерация на българските писатели. В самия край на годината „Списание 8“ отсъжда награда за Цветелина за разказа “Борба за въздуха“. Същият е много важен за авторката с това, че поставя началото на втория и́ роман, по който работи в момента. Нейни истории са публикувани и в електронното списание "Литературен свят".

 

„Сеизмичен роман” разказва историята на млада жена с успешна кариера, семейство и много амбиции. Александра има трудно и натоварено ежедневие, в което трескаво жонглира между ролите на майка, съпруга, одитор. При това се бори с всички сили да е перфектна във всички тях. Внезапен инцидент я изтръгва от добре познатия коловоз на рутината и я запраща в болница за спешна помощ. Принудена да прекара дълги часове прикована в болничното легло, Александра ще познае болката, страданието и унижението, а заедно с тях ще се изправи пред трудни въпроси за себе си, за хората около себе си, за важните неща, за смисъла. „Сеизмичен роман” представя истории на обикновени хора в тежък момент. Това е роман за обикновеното човешко страдание и за необикновената сила на духа, която ни възвисява над болката и страданието. При все това в романа няма да откриете само плач и вайкане, а и много смях, породен от самото общуване на хората помежду им. Ще откриете и състрадание и човечност в ръката, протегната за помощ към съседа по легло. Ще откриете неутолима жажда за живот и несломима надежда за по-добро." - сподели авторката.

 

Предлагаме на вашето внимание

Разказът беглец

 

Постави точка.

Въздъхна и хвърли поглед напред към искрящото море.

Усмихна се.

Разказът се беше получил – кратък, но жив – точно какъвто го искаше. Е, щеше да нанесе още някои съвсем последни корекции, разбира се.

Всяка сутрин по изгрев слънце го нижеше буква по буква, троха по троха го лепеше.

И ето го – солен, дъхтящ на мокър пясък, потрепва той на страниците на тефтера и любопитно се размърдва. „Хмм, къде съм? В тефтер с ръкописни букви? Странно. И какво съм? Да видим“ – „Преди изгрев на плажа“. „Е, не можа ли да измисли някое по-засукано заглавие? И – нататък?“ Редовете от букви неспокойно се люшкат надясно – наляво, докато разказът нетърпеливо се взира в тях. И така: „Възрастни дами вдишват и издишват ритмично, докато прекосяват бавно плажната ивица. Младежи пият бира, седнали по турски на плажа. Момичета със смях свличат роклите си и се втурват към морето. Мъже с посребрели коси тичат сериозно по брега. Жена с недоспали очи и напрегната усмивка седи на твърдата пейка в спасителния пост и усилено описва хората, чайките и морето.“

„Ахаа, ясно, тази последната е моята създателка – писателката“ – опъва редове разказът. „Добре де, ама все драска ли, драска тая жена, все нещо не е доволна. И сега, уж готова, пак продължава да драска.“

Разказът се намръщва и войнствено протяга остриетата на буквите „р“ към пъргавия писец на химикалката. „Я стига си драла и късала тялото ми! Знаеш ли колко боли!“

Химикалката продължава уверено да се носи по белия лист.

Разказът съвсем побеснява. Той бързо изкомандва тревога и насочва камшиците на всички „б“ и „д“ към писеца, а клуповете на „ц“, „в“, „щ“ и „з“ в странично нападение.

Писателката учудено поглежда химикалката – съвсем неуправляема в дясната ѝ ръка.

„Май се преуморих.“ – оставя химикалката върху тефтера, изпъва напред ръцете си и раздвижва пръстите. Решава да си даде малко почивка. Затваря тефтера и го прибира в раницата.

„А така! Сега пък ме залости на тъмно!“ – възнегодува разказът. Той изсвирва пронизително, досущ като хлапаците на плажа и всички букви се разместват и прегрупират в средата на листа, скупчват се в един гъмжащ мравуняк и дружно нападат корицата на тефтера.

Писателката се завръща настръхнала и мокра от морето, увива се в широка хавлия, присяда на плажа и отваря раницата си, за да вземе тефтера. Дебелата му корица е полуотворена. Привижда ѝ се, че нещо черно шава отвътре. Жената учудено дръпва тефтера. Отваря го и хвърля поглед към разказа. Взема химикалката и я насочва към равните нанизи букви.

„Ама какво!“ – изумена се втренчва в листа, а химикалката безсмислено шари във въздуха.

Буквите са се изсипали по листа в причудливи съчетания, които съвсем не образуват думи.

„Но как!“

Жената затваря очи, хваща с две ръце главата си, разтърсва я силно.

После неохотно отваря очи и отново поглежда към черните мравчици по белия лист. И изведнъж те започват да танцуват пред очите ѝ – трептящи, лъскави. Ченгели и камшици се зацепват едни в други и забързват към хоризонта на листа.

„Не може да бъде! Сънувам!“ – извиква на глас жената.

Черната вълна от букви, скупчени една върху друга на самия ръб на листа, се поклаща напред-назад, напред-назад, и-и-и-хоп! – изхлузва се от тефтера и се плъзва върху пясъка.

- О, не! О, не! – жената гледа невярващо ту осиротелия бял лист, ту подскачащите в пясъка букви. – Чакайте, чакайте! Къде отивате? – побягва след тях тя.
- Изгубихте ли нещо, мадам? – погалва я вдясно топъл дрезгав мъжки глас.

Тя обръща глава объркано. Вижда странно позната физиономия на симпатичен небръснат мъж с пиратска шапка на главата.

- Но как? Но Вие сте…
- Питър Морган на вашите услуги, мадам! – повдига галантно шапката си пиратът с лек поклон.
- Питър Морган! – извиква писателката. – Но Вие не сте истински! Вие сте измислица!
- Вашата измислица, мадам! – отговаря усмихнат мъжът и се навежда да ѝ целуне ръка.
- Не може да бъде! Със сигурност сънувам – възкликва отново жената.
- Това прилича ли Ви на сън, мадам? – прокарва пръсти пиратът по солената ѝ, още мокра ръка.
- Но какво правите! – дръпва ръката си жената – Веднага да се връщате в разказа!
- Разказа? – оглежда се пиратът. – И къде е той? – махва с ръка наоколо.

Пред очите на двамата малките букви набъбват като врящи бобени зърна и вихрено се понасят във въздуха заедно с безброй полепнали по тях песъчинки. Танцувайки, те оформят фигури на мъже, жени, деца и дори едно куче, които се приземяват плавно на плажа, оглеждат се и се втурват в историите си.

Децата веднага се заемат с издигането на висок пясъчен замък. Двойка младежи се целуват ненаситно. Мъж и жена се скарват и тръгват в различни посоки.

- Е? Това ли било разказ, мадам? – разсмива се пиратът. – че то е просто живот.
- И къде е моят сюжет? – едва поел дъх, продължава той. – А, да! Ти ме измисли като сън в главата на тая млада дама – посочва едно нацупено момиче с тежък грим и груби маратонки.

Жената безмълвно попива с очи оживелия си разказ. Вече дори не си спомня кои точно са нейните герои и кои са се закачили за тях неизвестно как и откъде.

- Но аз категорично отказвам да бъда сън! – продължава да роптае пиратът. – Това е нелепо! Ама че и късмет! Вместо в роман на Салгари като страшилище на моретата, да ме роди българска писателка във вид на сън!
- То вече и разказ няма – промърморва тъжно жената, загледана в шумната върволица от народ на плажа.
- Е, не тъжи де! Ще измислиш друг – намига ѝ пиратът.
- Хей! Не може да бъде! Аз те сънувах – прекъсва ги тънък момичешки гласец.

Тийнейджърката е свалила обувките и по лека бяла рокличка се приближава към тях. Докосва плахо ръкава на пирата.

- Истински ли си? – търси да срещне очите му.
- Ти ще кажеш, мила! – обвива ръка около тънкото ѝ кръстче пиратът.

Под пластовете грим очите ѝ са безбрежни.

- И двамата сте измислени! – извиква през сълзи писателката. – Веднага обратно в разказа!
- А не си ли ти най-измислената, писателко? – усмихва ѝ се пиратът, драсва клечка кибрит в обувката си и бавно пали голяма черна лула.

Вдъхва с наслада и издухва гъст облак черен дим, ухаещ ароматно на топъл шоколад. Димът се усуква около писателката, обгръща я от глава до пети, повдига я и я понася – нагоре, нагоре, до спасителния пост. Там внимателно я приземява върху пейката, размотава се от нея и бавно се издига към небето.

- Пиши, пиши в тефтера, писателко! Измислиците трябва да живеем – гали ухото ѝ топлият глас на пирата.

Постави точка.     

~~~

 

коментари

Добави коментар