Романът „Повече от това“ – един разказ за смелостта да бъдеш уязвим

  07 Октомври 2020, 14:00           515        0

Снимка: Библиотека България

Още първата страница на романа „Повече от това“ повлича читателя в приключение с много завои, разгърнато на много страници. Без предисловие попадаме в затънтено село в Чад в полева болница сред болните от малария и изтощения медицински персонал. Оттам започва разказа си Василиса (Ви) Ростова, студентка по медицина последна година и се търкулва кълбото на една драматична любовна история с нейния приятел и състудент Казимир (Каз) Князев. Това начало на романа не е случайно, защото ни повежда в един свят, в който професията, професионалните цели, удовлетворението от труда имат важно значение, въпреки че семейството на главната героиня е много богато и животът ѝ можеше да е „панаир на суетата“ и несекващ шопинг. Луксът в романа и материалната задоволеност са само бегло загатнати и служат за фон, но не обясняват нищо и не предопределят нищо. В този смисъл историята можеше да се случи не в Чад или в Петербург, а в Лондон, Прага или София, където и да било. Защото на всеки континент има хора, които влачат травматичните си преживявания от миналото като шлейф. Подобни преживявания обременяват настоящето и на главните герои Василиса и Казимир, но разликата между тях е, че Василиса успява да се отърве от бремето, да изхвърли товара, да се освободи. Казимир не успява.

Постижение на романа е диапазона на развитие на героинята. Тя извървява дълъг път, започнал с парализиращ страх да обича – дори и чрез физически проявления на парализа – и завършил със смелостта да направи погрешен избор, да разкрие докрай уязвимостта си и да позволи, след като веднъж е била жестоко наранена, да бъде наранена отново. Самата тя се лута в представата за себе си и за природата на чувствата си и на моменти се съмнява дали това не е форма на мазохизъм. Внимателният и нежен Олег не вълнува сърцето ѝ, а раздираният от противоречия Каз, човек, обременен с тежки семейни проблеми, неуравновесен и психически нестабилен, я кара да полудее от любов. Василиса обаче има куража да се изправи пред вътрешния си проблем, оглежда внимателно пороя от чувства, който я залива и избира опасната непредвидимост пред липсата на действие. Готова е да се изправи пред семейството си и да защити избора си. Готова е да се изправи пред себе си и да си признае, че огънят неустоимо я привлича, а това обещава само едно – задължително да се опариш. Готова е да изглежда смешна, нелепа, жалка. Любовта оправдава всичко. Достойнството на любовта е в куража да си уязвим.

Интересна идея е редуването на гледните точки на Василиса и Казимир за едно и също събитие, което придава полифоничност на разказа и задълбочава усещането за житейска автентичност. Когато двете преживявания се припокриват, читателят установява несъответствията, самозаблудите на героите, чете „между редовете“. Такова поведение, което изглежда като чудовищно в описанието на единия герой, веднага след това получава друго обяснение и дори може да накара читателя да възприеме героя като жертва. В този смисъл може да се каже, че авторката реабилитира сложността на чувствата и въвлича читателя в една интересна игра на търсене на истината.

Динамиката на романа не се основава само на динамиката на сюжета, но и на редуването на вътрешни монолози с диалози. В него се случват много неща не само в реалността на героите, но и в техните глави. Цялата романна тъкан е прорязана от драматичното привличане-отблъскване между Василиса и Казимир. Сексуалните сцени са най-важното „бойно поле“, на което се осъществява това привличане-отблъскване. Плътското, описано графично, се уравновесява с дълбоко навлизане в емоционалното преживяване на сексуалния акт. И точно на това „бойно поле“ виждаме как се съвзема Василиса, преживяла изнасилване и загубила доверие в любовта и как се „проваля“ Казимир – изпълнен с комплекси, чувство за вина и неспособност да се бори за човека, когото обича.

Не разликата в социалния статус разделя в крайна сметка героите, разделя ги енергията, с която са готови да се борят за щастието си. И макар самата Василиса да се възприема като „глезла“, защото винаги е имала всичко (като под това „всичко“ не се разбира само материални неща, а най-вече здраво семейство, грижовни родители и обичливи братя), нейното внимателно отношение към болните и към психически неуравновесения любим говори друго: тя е емпатична и, извинете, ако ви звучи тривиално – добра. В затънтеното село в Чад, сред мизерията, където започва романът и на разходката по Нева със семейната яхта, където завършва, тя е познатата ни Василиса – една млада жена, изправена пред широкия хоризонт на живота си, където я очаква много за вършене и за чувстване (а последното несъмнено включва не само смях, а и сълзи).

Но който се страхува от мечки не ходи в гората, нали?


Светлана Дичева е български журналист, радиоводещ, писател. Родена е на 14 януари 1960 г. в Пловдив. Завършва Френска гимназия в Сливен и специалност „Радиожурналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1985 година работи в програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. Работи като водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок „Преди всички“ и обедния информационен блок „12 плюс 3“. Води съботно радиошоу „Закуска на тревата“ по БНР. През 2000 г. излиза първата ѝ белетристична книга „Балканският пророк“. В нея са включени повестта „Балканският пророк“ и двайсет разказа. Печели наградата на фондация „Българка“ за най-добра книга от жена авторка за 2000 г. От 2008 г. води предаването за култура "Графити по въздуха". Първият ѝ роман е „Мона и Магелан“. Следва романът „Лабиринт за романтични минотаври“. По-нататък през годините са издадени: „Заекът на Гала. Роман“, 2010; „Роял в мазето“, 2013; „Парти за разглезени самотници“, 2014 – сборник разкази и новели; „Разкази от черен шоколад“, 2017.

 

коментари

Добави коментар