Роуз Траян - Младостта е лъжица с мечти

  22 Юли 2020, 10:59           413        0

Снимка: Симеон Аспарухов

 

Как Роуз Траян си представя живота като късометражна лента?

Цветен, многопластов, с морски хоризонт и хепиенд. Не бих отказала и няколко стоп-кадъра.

 

Измерването на пулса в поезия – откога се случва? Как и защо затуптя новата ти книга?

Поезията винаги се е случвала в мен под една или друга форма. Понякога разплита пуловерите ми, друг път ме събужда на другия край на света, често пъти си присвоява цялото внимание, докато не я удостоя с написан вид. Взаимодействаме си. „Пулс“ даде първите признаци на живот преди няколко години, търсейки мястото, времето, момента. Както виното, така и тя трябваше да отлежи, за да могат определени чувства да оставят послевкус в носоглътката, а други – да изчезнат с прецеждането. Смятам, че филтрацията допринесе и не сладни повече от необходимото.

 

 

 

 

 

 

 

 

Вярваш ли, че думите са вид кардиограма?

Ако кардиограмата е графичен запис на ударите на сърцето и приемем, че „В началото бе словото...“, тоест едното е първоизточник, а второто – живот, то те са взаимосвързани. Извън философията, думите са кардиограми тогава, когато докоснат и причинят поне един удар повече в секунда на нечие сърце.

 

Как бягаш от правата линия?

Напречно. От малка съм скарана с праволинейността и геометрията. А и не са ли най-сладки скритите кривини зад завоя?

 

Зависи ли пулса ти от географията, от мястото на което си в момента?

Всяко място притежава собствена динамика, която, искаш или не, ти се лепи като пощенска марка, за да напомни, че километрите са плитчините във вените. И колкото по-далеч, толкова повече се забавя пулсът.

 

А от човека, в когото пребиваваш?

Това е неизбежно. Ако двата пулса не са синхронизирани, въздухът тежи и съвместността придобива невъзможност.

 

Светът ти в сърцето ли е? Или сърцето е свят?

Сърцето е вселена. Светът е сетивен. Ние сме запетаята между двете.

 

Кога излизаш от ритъм? 

Да се върнем на стоп-кадрите. Всеки има поне няколко такива, хубави или крайно противоположни. Само и единствено техният притежател може да ги изживее, така както следва, с оголени сетива. И точно тези моменти, извън собствения ритъм, ни правят най-живи, най-чувстващи. Най човеци. В такива моменти спирам да бия за света и туптя някъде дълбоко в себе си, далеч и от мен самата.

 

Живот на скорост или на забавен каданс?

Опитвам се да балансирам. Скоростта е хубава, ако имаш спирачка, а на ръба вятърът е най-силен.

 

Какво ти подарява младостта?

Младостта е лъжица с мечти. А, както е казал Екзюпери: „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.“

 

Киното или литературата? Пречат ли си или имат общ пулс?

Не мога нито без едното, нито без другото. И точно тази връзка между двете е спойката на пулса. Непрекъснат.

 

Защо напусна България? Намери ли търсеното от теб?

Напуснах България, защото хоризонтът беше буреносен, а всеки, който ме познава, знае колко се страхувам от гръмотевици. Исках да разперя ръце и да творя без рамки. Въпреки че за мен границите винаги са били неразбираеми очертания в часовете по география. Корените ми са черноморски, винаги ще са в пясъка на Балчик, където и да вирея за повече или по-малко време. Намерих себе си и мисля, че това беше основното, което търсех.

 

Връщайки се за кратко у дома, намери ли нещо различно? Хареса ли ти?

Има един-единствен сигурен път и той е този към вкъщи. И съм щастлива да го имам. „За кратко“ е относително мерило, защото често съм и тук, и там. На хоризонта се опитва да изгрее слънце, силно се надявам и за мен. На кой не му харесва да е у дома?

 

Кое превръща къщата в дом и кое ти наричаш дом?

Дом е когато въздухът е стоплен от нечий смях. Когато мирисът на палачинки не предизвиква километрична носталгия. Когато имаш кактус до библиотеката. Дом е когато принадлежността се измерва в спомени, а споделеността – в константа.

 

Какво има в Балчик, за което не сме чували никога досега?

Известен като перлата на Добруджа, заради белите си скали, Балчик е място, пропито с история. Например, старото му име е било Дионисополис и неслучайно, в това китно градче виното е толкова вкусно. Някъде дълбоко в пясъка са заровени първите ми стъпки, когато още вярвах, че водораслите са чудовища.

 

Разкажи ни за посоките си. Ползваш ли компас всъщност?

Вярвам, че посоките са винаги двупосочни. Понякога гоня хоризонта с вятъра, друг път вълните са първата спирка от неясен път. Често се губя, за да открия правилната стрелка, която да следвам, но никога не се връщам по същия път. Предпочитам да открия нов, дори и трънлив. По повод излизането на „Пулс“, най-добрата ми приятелка ми подари неслучайно компас на който пише: „Когато се почувстваш изгубена, значи вървиш в правилната посока.“ Урок, който трябваше да науча.

 

Какво ще отмери звука на следващата клапа?

Ще кажа само, че действието се развива в България във време, за което не обичаме да говорим. А трябва. И тук се появявам аз.

 

Кое е най-щурото нещо, което си правила?

Преместих се в Париж, без да познавам абсолютно никого, с два сгъваеми стола, две кучета, един куфар и една картина.

 

Какво искаш да промениш в себе си?

Искам да се отърва от тази интровертност или поне да си вземем почивка една от друга за известно време.

 

 

Можеш ли да се опишеш с кадър? А с едно изречение?

Т-У-П-Т-Я.

 

***

Слагам те в джоба си,

 

като забравен билет,

който ще изпера

без центрофуга,

задръствайки дробовете ми

с въздишки по някое лято,

с две-три вътрешни изгаряния

от критското слънце и

амстердамския вятър,

защото знаеш  студът гори

най-вече подкожно,

както и тишината

а ръкавиците са приспивателни,

с които прегръщаш нечия болка.

Другото е мълчание,

като това, което

се разпилява в джоба ми.

 

Дишам те на пресекулки.

Т-У-П-Т-И-Ш...

коментари

Добави коментар