Симеон Аспарухов: "... любовта е която остава. И тя не е метафора."

  31 Май 2020, 01:31           818        0

Снимка: Светослава Мадарова

УНИСОН

 
Няма друг в ръждата ни да посмее цвят да посее.
Дъждът трие межди и трови мними богоизбрани.
Бурите, заради ветровете ни без посоки се смеят.        
Зад зимата зъзне нетърпелив плод. Разголва раните ни.
Раними и наранени, рискуваме да посеем плевели
зад заревото, в здрача зарята да ни задмине,
да зазижда началото ни, в което сме се оплели.
Как да пристъпим през прага, за да подхванем поминък
за двама – под знака на свойто споделяне.
Да сме в обща бразда, а не в кал и тиня,
да изпреварим времето извън пределите му. 
Пролетта идва винаги с дъжд. 
И няма да ни подмине. 
 
~~~
 
***
 
С трясък небето ме стресна,
изви се уплашено вятърът,
прелетя рязко птица в отвесното,
заслепиха ме лумнали факли.
Аз вървях след тях нататък
по пътека с обрулени макове,
минах през някакви релси напряко,
покрай перони, смълчани в очакване.
Без да зная къде съм тръгнал,
с всяка крачка налучквах посоката,
подминавах настръхнали ъгли
и усещах, че ти си наоколо.
В този свят на джуджета и великани
времето няма стрелки. То се носи по вятъра.
Днес сме тук, а утре ни няма –
любовта е която остава.
И тя не е метафора.
 
~~~
 
ДУЕЛ
 
Любовта е лъх. Не обитава натрупани купчини от слова в строфи.
Роден ли е онзи, който историята и́ в един ред ще обхване?
Тя е изтощението от глада за сълзи в смъртта преди атрофията!
Ако и друг е готов – чакам го със секундантите.
 
Симеон Аспарухов 

 
( Стихотворенията подбра Ива Спиридонова )
 
 

коментари

Добави коментар